Един от затворниците видя Джеймс и сръга с лаикът човека до себе си. И двамата скочиха и се уловиха за решетките.
— Слава на Дала, че сте тук!
Джеймс се огледа. Останалите затворници също се надигнаха обнадеждени.
Джеймс вдигна ръка да пазят тишина, после коленичи, разгледа ключалката и попита:
— У кого е ключът?
— Не му знаем името — отвърна мъжът, който ги бе забелязал пръв. — Мисля, че е водачът на таласъмите. Викаме му Тъмничаря.
— Вероятно е извел патрула, който видяхме одеве — рече Солон.
Джеймс извади кесията, в която държеше разни инструменти, избра един от тях и го пъхна в ключалката.
— Интересно — отбеляза Яжара.
— Старите навици умират трудно — отвърна Джеймс. Чу се изщракване и вратата се отвори.
— Почакайте — нареди Джеймс. — Нека освободя и останалите. Само след няколко минути четирите клетки бяха отворени.
— Знаете ли пътя навън? — попита Яжара.
— Да, мадам — отвърна морякът. — Тук ни ползваха за две неща — за храна и за работа, та понаучихме какво има наоколо. Изглежда, че ни готвеха за пристигането на по-голяма група таласъми.
— Ще можете ли да си намерите оръжия?
— Наблизо има казарма с оръжейна, но там има таласъми.
— Бяха само четирима — каза Джеймс. — Справихме се с тях.
Мъжете зашушукаха развълнувано.
— Ще ни направите ли една услуга? — попита ги Джеймс.
— Ако не бяхте дошли — отвърна морякът, — щяха да ни изядат. Всеки ден убиваха по един от нас. Разбира се, че ще ви се отблагодарим. Какво се иска от нас?
— Ще чакате тук — аз ще оставя вратите на клетките отключени, — в случай че се появи някой, преди да сме привършили със задачата си. Чуете ли шум от бой, бягайте в казармата, въоръжете се и си пробийте път навън. Ако не чуете нищо до един час — свободни сте да си вървите. Съгласни ли сте?
Мъжът огледа останалите. Те закимаха.
— Съгласни — отвърна той.
— Добре — рече Джеймс. Мъжете се прибраха в клетките, той затвори вратите и ги чу да отброяват полугласно началото на заръчания час.
Преди да излязат от помещението, Джеймс им каза:
— Ще се видим в Халдонова глава. Там трябва вече да е пристигнал един конен отряд от Крондор. Ако са дошли, кажете им какво сте видели тук.
— Разбрано — кимна мъжът. — А вие къде отивате?
— В сърцето на черния дворец — отвърна Солон.
— Пазете се от главния — предупреди ги затворникът.
— Вие виждали ли сте го?
— Да.
— И как изглежда?
— В началото го помислихме за човек, но не е… той е… нежив! Тялото му е изгнило и разкапано, дрехите му висят на парцали и миришат на умряло и го охраняват същества, каквито не бях виждал. Само няколко пъти сме го зървали, когато ни водеха долу да работим.
— Дано боговете ви закрилят — пожела им Джеймс.
Мъжът кимна.
Джеймс поведе спътниците си по следващия тъмен коридор.
Спуснаха се по стълбата, която преди няколко минути бяха подминали, и се озоваха в началото на следващата поредица дълги и мрачни коридори. На няколко пъти Джеймс спираше, за да се ориентира и да избере най-подходящия маршрут, който да ги отведе в сърцето на храма. Поне се надяваше, че е избрал правилната посока.
Стигнаха един отвор в каменната стена и минаха през него. Влязоха в помещение с ниши на четирите стени, но вместо скелети тези тук съдържаха статуи. Някои от тях бяха човешки, други обаче не; имаше и статуи на същества, каквито Джеймс не бе виждал никога.
На равни разстояния, върху пиедестали бяха поставени статуи на герои с доспехи. Всичките имаха зъл и зловещ изглед.
В дъното на галерията имаше още една врата. Когато я стигнаха, Джеймс натисна дръжката и тя се отвори. Той я побутна съвсем леко и надзърна през процепа.
— Стигнахме — чуха развълнувания му шепот.
Той отвори вратата и видяха квадратна стая. Три от стените бяха покрити с човешки черепи, а на четвъртата имаше мозайка, върху която бе изобразена същата картина, като на барелефа в горното помещение. И тук „празният прозорец“ доминираше в центъра на картината.
Четири големи колони, издялани от камък и украсени с човешки черепи, подпираха тавана. На пода бяха изрисувани тайнствени руни.
В средата имаше масивен олтар, целият опръскан с кръв, която, ако се съдеше по цвета, датираше от различни ужасяващи моменти. Над жертвеника се издигаше гигантска зловещо извита ръка, излята от сребро или платина. Пръстите й стискаха огромна черна перла, два пъти по-голяма от човешка глава. Повърхността й блещукаше, зареждана от някаква мистична енергия.