Четиримата поеха по Моста от мъгла, който се бе образувал между скалата и кораба.
От палубата висяха няколко въжета. Джеймс и Кендарик се изкатериха с лекота, но раненият Солон и Яжара се нуждаеха от помощ. Най-сетне и четиримата се озоваха на палубата и се огледаха.
Дъските бяха мокри и хлъзгави от водораслите. Навсякъде се въргаляха трупове, заплетени в такелажа. Миризмата на разложено бе непоносима.
— Накъде сега? — попита Джеймс.
— Оттук. — Солон посочи една врата на кърмовата надстройка, през която се слизаше на долната палуба.
Слязоха и Яжара запали факла, тъй като бе тъмно като в гроб. Трепкащата светлина придаде необичаен контраст на разкрилата се пред очите им сцена на опустошение. Водата още не се бе оттекла и трябваше да газят в нея до колене.
— Насам. — Солон посочи вратата отзад.
Внезапно Кендарик извика уплашено.
— Какво има? — попита Джеймс и измъкна рапирата си.
— Нещо се блъсна в крака ми!
Джеймс въздъхна отегчено.
— Риба. Нали в морето плуват риби.
Кендарик не изглеждаше никак убеден.
— Може да е някое чудовище.
Джеймс само поклати глава и въздъхна.
Задната врата не се отваряше. Джеймс я огледа и каза:
— Някой е строшил ключалката, но нахлулата впоследствие вода е затворила вратата и я е затиснала отвътре. Ще трябва да я избием.
Солон вдигна чука. След няколко удара вратата излетя напред, тласкана от насъбралата се вътре вода. Заедно с талазите мътна вода изплуваха и няколко трупа. Солон погледна тялото, което се полюшваше в краката му. Плътта вече се бе отделила от костите, а разръфаните участъци сочеха, че рибите са си правили угощение с него. Очните кухини бяха празни.
— Един добър и верен слуга на Ишап — произнесе с уважение Солон. Нещо привлече вниманието му, той се наведе, измъкна от колана на умрелия голям боен чук и заяви: — Това е чукът на Люк д’Обрейн! Някога е принадлежал на един ишапски светец от Батира! Безценна реликва на нашия орден, която се поверява само на най-заслужилия. Освен това е магичен талисман с голяма сила. А и като оръжие си го бива. — Той поклати тъжно глава. — Нищо чудно, че тъкмо Люк е слязъл да защитава с тялото си Сълзата.
— Ами вземи го тогава — подкани го Джеймс. — Да вървим да намерим Сълзата преди корабът да е потънал.
— Насам. — Солон посочи едно тясно коридорче, водещо към задната част на трюма.
Когато стигнаха следващата врата, той ги спря.
— Почакайте. — Бръкна под расото си и извади тънка верижка. На нея се поклащаше синкаво камъче, което блещукаше едва забележимо. — Близо сме вече до Сълзата.
— Това пък какво е? — попита Джеймс.
— Парченце от предишната Сълза. Даде ми го върховният жрец, за да ми помогне да намеря Сълзата, в случай че е била взета от кораба.
Джеймс посегна към дръжката на вратата, но Солон отново го спря.
— Чакай!
— Сега пък какво има? — попита раздразнено Джеймс.
— Сълзата има защита. Може да е била задействана, ако Мечището и хората му са стигнали твърде близо до нея, преди корабът да потъне.
— И какво представлява тази защита? — попита Джеймс, който не можеше да стои на едно място от безпокойство и нетърпение да приключат час по-скоро.
— Духът на един дракон, който е бил уловен и впримчен. Ако не бъдат спазени определени ритуали, той се появява и напада всеки, приближил се до Сълзата.
— Добре, че не ни го каза малко по-късно — измърмори саркастично Джеймс.
— Нямаше смисъл да ви го казвам, скуайър, преди да сме намерили Сълзата. Вижте, това създание е лишено от разум и ще нападне всеки, ако бъде освободено.
— Как е възможно цял един дракон да се побира в толкова малко помещение? — попита учудено Кендарик. — Драконите не са ли доста големички?
— Това не е дракон, а само неговият дух. Призрак, ако по ти харесва.
— Солон, харесва ли ми, или не, но думите ти хич не ме зарадваха — изръмжа Джеймс. — Защо най-сетне не ни кажеш нещо по-приятно?
— Зная ритуала за прогонването на това създание и връщането му обратно в призрачното царство.
— Е, това поне е добре — рече Джеймс.
— Но той отнема време.
— Виж, това не е добре. — Джеймс тръсна глава. — Нека позная: докато се опитваш да прогониш дракона, той със сигурност ще ни нападне, нали?
— Да.
— А докато се занимаваме с него, корабът може отново да потъне.
— Да — обади се Кендарик.
— Този ден зле започна и очертава да завърши зле — заключи Джеймс, сграбчи дръжката на вратата и заяви: — Да става каквото ще.
Отвори вратата и видяха стая — съвсем празна, с изключение на една маса в средата.