Нед Махони се приближи до мен и ме погледна лукаво:
— А сега какво ще правим, Айнщайн? ОСЗ се оказва по средата на дяволски сандвич. Разбра ли защо те повиках?
— Извини ме, но нямам намерение да ти благодаря за оказаната чест — отвърнах му троснато.
— Е, нищо. То и без това няма кой знае за какво толкова да ми благодариш — заяви Махони и ме сръчка дружески в ребрата.
Жест, който накара и двама ни да избухнем в смях.
23.
Това беше в кръвта му.
Винаги, когато беше във Вашингтон, Касапина имаше навика да наблюдава действията на полицията и сега в никакъв случай нямаше да изпусне това представление. Какъв страхотен късмет! Специалният отряд срещу ОСЗ. Какво по-хубаво?
През последните години го даваше по-кротко. „По-малко работа, повече забавления“, това беше новото му мото. Три или четири големи удара на година, плюс някоя и друга услуга за шефовете. Това му стигаше, за да си плаща сметките. А и новият дон, Маджоне Джуниър, не го харесваше особено. Единственият истински проблем беше, че му липсваше възбудата, притокът на адреналин, постоянното действие.
Ето защо бе дошъл да се наслади на „Бала на полицаите“. Това определение му хрумна, докато, смеейки се, паркираше своя „Рейндж Роувър“ на десетина пресечки от потенциалната сцена на престрелката. Наоколо се бяха струпали толкова много зяпачи, че дори пеша не можа да приближи на повече от няколко пресечки от Кентъки Авеню. Докато си пробиваше път, преброи повече от двадесет полицейски микробуса, паркирани на улицата. Плюс още десетина патрулни.
Тогава видя сините анораци на феберейците — навярно бяха момчетата от Отряда за спасяване на заложници към „Куонтико“. По дяволите! Предполагаше се, че те са най-печените професионалисти на планетата. Също като него. Това беше страхотно и той нямаше да го пропусне за нищо на света, въпреки че беше малко опасно да се навърта наоколо. Видя няколко автомобила на началството. Но в „замразената зона“, т.е. във вътрешния периметър зърна нещо, което го накара да спре, а сърцето му да забие по-силно. Мъж в цивилни дрехи говореше с един от феберейците.
Познаваше този тип. Беше Алекс Крос. С него споделяха общо минало. Тогава си спомни и друго — Мариан. О, Мариан! Едно от любимите му убийства и едни от най-хубавите снимки.
С всяка изминала минута ставаше все по-хубаво и по-хубаво.
24.
Определено разбирах защо Нед Махони ме бе повикал.
По приблизителна оценка във фабриката за преработка на хероин имаше повече от сто и петдесет килограма отрова на стойност около седем милиона долара по цени на дребно. Ченгета, изправени срещу ченгета. Изглежда, нямаше печеливш ход за никого от замесените в ситуацията.
Нито бандитите, нито момчетата от Специалния отряд даваха признаци, че ще се предадат. Освен това не позволяваха на нито една от работничките, затворени на четвъртия етаж, да си тръгне. Разполагахме с имената и приблизителната възраст на някои от тях — бяха между петнадесет и осемдесет и една годишни. Бяха все жени, които не можеха да си намерят друга работа било заради езиковата бариера, или заради липса на квалификация, но им се налагаше по някакъв начин да си изкарват хляба.
Както и останалите, и аз не можех да намеря евентуално разрешение на задачата или алтернативен план. Може би заради това към десет часа реших да се поразходя малко извън ограждението. Да проясня мислите си. Може би щеше да ми хрумне нещо, ако се измъкна за малко от затвореното пространство.
По улиците се бяха събрали стотици зяпачи, бяха се струпали също репортери и телевизионни екипи. Поех по Ем Стрийт, пъхнал ръце в джобовете.
На едно място цареше особено оживление. Хора, живеещи наблизо, и случайни минувачи даваха интервюта. Канех се да отмина, потънал в мислите си, когато чух една жена да нарежда през сълзи:
— Вътре са затворени мои близки, моя кръв и плът! Но никой не го е грижа! Никой не дава и пет пари за тях!
Спрях се и се заслушах. Жената не беше на повече от двадесет години и беше бременна. Като гледах издутия й корем, реших, че всеки момент може да роди.
— Баба ми е на седемдесет и пет — продължаваше да говори тя. — Работи в лабораторията, за да могат децата ми да посещават католическото училище. Казва се Росарио. Тя е почтена жена, не заслужава да умре.
Изслушах още няколко емоционални изявления, повечето на роднини на работници от лабораторията. Както и две на съпруги и деца на наркопласьори, затворени в сградата. Едно от хлапетата беше едва дванадесетгодишно.