Нед получи съобщение в слушалките си и се обърна към мен:
— Трябва да вървим, Алекс. Дръж главата си наведена, приятел. Онези вътре са професионалисти. Точно в този момент неочакваното се случи. И този път не беше лошо.
Предната врата на сградата се отвори. Няколко секунди не последва нищо. Какво ставаше вътре?
После на прага се появи възрастна жена, облечена в работен комбинезон. Пристъпи в светлината на прожекторите, насочени към сградата. Вдигна ръце и заповтаря:
— Не стреляйте! Не стреляйте!
Последваха я още жени в престилки — млади и стари, както и две момчета, които изглеждаха на не повече от четиринадесет години.
Хората зад полицейските заграждения започнаха да ги викат. Плачеха от радост и ръкопляскаха диво.
След това входната врата се затвори.
28.
Освобождаването на единадесетте работници от лабораторията спря нападението на Отряда за спасяване на заложници и преговорите се подновиха. Полицейският комисар и шефът на детективите се срещнаха с капитан Моран и с двама пастори от енорията. Независимо от късния час телевизионните екипи продължаваха трескаво да излъчват на живо.
В крайна сметка около три часа след полунощ все пак разбрахме, че ще атакуваме. Последва още едно забавяне.
В три и половина получихме заповед за нападение. Казаха ни, че е окончателна.
С Нед Махони се спуснахме към страничния вход на сградата. Същото сториха и десетина момчета от ОСЗ. Хубавото на бронежилетката е, че може да спре фаталния куршум, но забавя движенията ти, затруднява тичането и те кара да се задъхваш.
Снайперистите се разположиха по прозорците, за да се опитат максимално да неутрализират съпротивата от вътре.
Махони обичаше да нарича тези предварителни действия „пет минути на паника и възбуда“. Аз винаги съм ги ненавиждал. За мен те бяха по-скоро „пет минути по-близо до рая или ада“. Не бях задължен да съм тук, но с Нед бяхме участвали заедно в няколко нападения и не можех да гледам безучастно отстрани.
Откъм задната врата отекна оглушителна експлозия.
Внезапно над главите ни се понесоха огромни облаци черен дим и ни посипаха отломки. В следващия миг всички тичахме към сградата. Надявах се, че няма да ме уцели някой заблуден куршум. Молех се тази нощ никой да не загине.
Двамата с Нед отвърнахме на огъня, макар да не знаехме кой стреля по нас — наркопласьорите или момчетата от Специалния отряд. А може би гърмяха и от двете страни.
Канонадата на автоматите и взривовете на гранати отекваха оглушително, докато ние си пробивахме път към извитите стълби. Цялата сграда сякаш се тресеше. Страховитият грохот пречеше да мислиш и да се концентрираш.
— Хей! Задници! — чух някой да крещи зад нас.
Последва нов залп и ослепително зарево разкъса мрака.
В този миг Нед изпъшка и се свлече върху стъпалата.
Отначало не разбрах, че е ранен, сетне видях окървавеното му рамо. Не знаех дали е улучен от куршум, или ударен от някоя отломка. Но от раната бликаше силно кръв.
Останах до него и се разкрещях по радиостанцията за помощ, но изстрелите и експлозиите заглушаваха гласа ми. Над нас се носеха викове. Настана истински хаос.
Ръцете на Нед трепереха. Никога досега не го бях виждал изплашен. Екотът на гърмежите още повече усилваше ужаса и объркването. Лицето му бе пребледняло, не изглеждаше никак добре.
— Сега ще дойдат с носилката — опитах се да го успокоя. — Аз съм с теб, Нед. Чуваш ли ме?
— Глупава работа — простена накрая той. — Попаднах право на мушката. Но можеше да бъде и по-зле. А можеше и по-добре. Между другото — продължи с усилие той — ти също си ранен.
29.
Няколко минути по-късно при нас дотичаха санитарите от спешната помощ. Когато изведоха Нед, стрелбата беше приключила. Точно както той винаги бе повтарял: „пет минути на паника и възбуда“.
Появиха се и репортери. Капитан Моран ми съобщи последните новини. Изглежда, нападението на фабриката за наркотици бе постигнало половинчат резултат. Повечето от нас смятаха, че не бива да нахлуваме толкова скоро, но решението не беше наше. Двама офицери от полицията и двама от ОСЗ бяха ранени. Нед бе откаран в хирургията.
Сред хората в сградата имаше шест жертви, включително и двама от Специалния отряд. Седемнадесетгодишно момиче, майка на две деца, бе една от убитите. Поради някаква причина бе останала вътре и не бе излязла с останалите работнички. Съпругът й също бе загинал. Беше на шестнадесет години.