Подът винаги бе посипан с дебел слой дървени стърготини, които всеки ден се премитаха. Стъклените витрини бяха измити и лъснати до блясък. А Кевин Съливан си имаше своя запазена марка — след като поднесеше на клиента месото, за да го одобри, той му се усмихваше, след което се покланяше учтиво. Малкият му жест ги разтапяше.
Майкъл, майка му и тримата му братя обаче познаваха и зловещата му страна. Баща му имаше масивни рамене и най-силните ръце, които някой можеше да си представи, особено ако е малко момче. Веднъж улови мишка в кухнята и прекърши врата й с пръсти. Каза на синовете си, че ако не го слушат, може да стори същото и с тях — да им натроши костите. А майка им… рядко минаваше седмица, през която по слабото й, крехко тяло да не се появят морави белези.
Ала това не беше най-лошото. Друго караше Майкъл да се събужда често посред нощ с разтуптяно сърце. Истински ужасяващата история започна, когато беше на шест и една вечер почистваха магазина, преди да го затворят. Баща му го извика в малкия си кабинет в дъното, в който имаше бюро, шкаф с документи и походно легло. Кевин Съливан се настани на леглото и заповяда:
— Седни тук, момче. До мен.
— Съжалявам, татко — рече веднага Майкъл. Знаеше, че сигурно ще му се кара за някоя глупава грешка, която е допуснал, докато изпълняваше задълженията си. — Ще го оправя. Ще оправя всичко.
— Просто седни! — сряза го баща му. — Има много неща, за които трябва да съжаляваш, но сега не става дума за това. Слушай ме внимателно. Много внимателно.
Баща му отпусна длан върху коляното на момчето.
— Знаеш колко лошо мога да те нараня, Майкъл. Знаеш го, нали?
— Да, сър, знам.
— И ще го направя — продължи баща му, — ако кажеш и думичка на някого.
Да каже какво?, искаше да попита Майкъл, но знаеше, че е по-добре да мълчи. Никога не биваше да прекъсва баща си, докато говори.
— На никоя жива душа. — Баща му стисна крака му толкова силно, че очите на момчето се наляха със сълзи.
А после се наведе и го целуна по устата. После направи и други неща, които един баща никога не би трябвало да причинява на сина си.
32.
Баща му беше мъртъв от много години, но отвратителното копеле постоянно се промъкваше в мислите на Съливан. Всъщност той беше измислил необичайни начини, за да избяга от демоните на детството.
Около четири часа следващия следобед той отиде да пазарува в търговския център „Тайсън“ в Маклейн, Вирджиния. Търсеше нещо специално: точното момиче. Искаше да се позабавлява с играта, наречена „Червена светлина, зелена светлина“.
През следващия половин час си набеляза няколко кандидатки пред „Сакс“ на Пето авеню, след това пред „Нийман Маркъс“ и „Лили Рубин“8.
Подходът му бе прям и един и същ — широка усмивка, последвана от дружелюбен опит за запознанство:
— Здравей. Казвам се Джеф Картър. Имаш ли нещо против да ти задам един-два въпроса? Няма да те задържам много, обещавам.
Петата или шестата от жените, която заговори, беше много красива, с лице, невинно като на Мадоната. Заслуша се в думите му. Четирите предишни, с които бе опитал преди това, бяха сравнително хубави. Едната дори имаше вид на кокетка, но всички го бяха отминали. Но това не го притесняваше. Харесваше умните жени, а повечето от тях бяха твърде предпазливи, за да се включат в играта. Или още помнеха съвета на майките си да не разговарят с непознати.
— Е, не точно въпроси — продължи той, докато се усмихваше чаровно на Мадоната в галерията. — Нека го кажа по друг начин. Ако изрека нещо, което те притеснява, ще млъкна и ще си тръгна. Достатъчно честно ли ти се струва? Също като „Червена светлина, зелена светлина“.
— Това е малко странно — отвърна тъмнокосото момиче. Имаше наистина страхотно лице и хубаво тяло. Само гласът й беше малко монотонен, но пък кой ли е идеален. С изключение на Майкъл Съливан, разбира се.
— Всичко е съвсем безобидно — повтори той. — Между другото, много ми харесват ботушите ти.
— Благодаря, но това не ме притеснява. Аз също си ги харесвам.
— Имаш и хубава усмивка. Но ти си го знаеш, нали? Сигурен съм, че е така.
— Давай по-кратко. Не се престаравай толкова.
Двамата се разсмяха и Съливан си помисли, че играта започва добре. Просто трябваше да избегне „червената светлина“.
— Може ли да продължа? — попита учтиво.
Винаги искай разрешение, това бе желязно правило в неговата игра. Винаги бъди учтив.