Тя повдигна рамене, леко присви меките си кафяви очи и пристъпи от крак на крак.
— Предполагам. И без това вече започнахме, нали?
— Хиляда долара — изтърси Съливан.
Това беше моментът, в който печелеше или губеше играта.
Усмивката на момичето изчезна, но тя не си тръгна. Сърцето на Съливан заби учестено. Бе хвърлил въдицата и я чакаше да клъвне. Беше съвсем близо до улова.
— Нищо извратено, обещавам — побърза да добави той, пускайки в действие чара си, но не прекалено натрапчиво.
Мадоната се намръщи.
— Обещаваш, а?
— Един час — уточни Съливан.
Целият трик беше в това как го казваш. Трябваше да прозвучи като най-обикновено предложение, нищо заплашително, нищо извън обичайното. Само един час. И то за хиляда долара. Защо не? Какво толкова?
— Червена светлина — заяви тя и бързо го подмина, без да погледне назад. Виждаше се, че е ядосана.
Съливан беше бесен, сърцето му продължаваше да блъска лудешки, а нещо друго бе станало твърдо като скала. Искаше да сграбчи Мадоната и да я удуши насред търговския център. Но той обичаше малката игра, която си бе съчинил. „Червена светлина, зелена светлина“.
Половин час по-късно опитваше късмета си на Виктория Стрийт близо до ъгъла на търговския център „Тайсън“ — предложи „един час“ на привлекателна блондинка, облечена в тениска „Джърси Гърл“ и шорти. И този път нямаше късмет. Вече бе здравата възбуден и започваше да се притеснява. Трябваше да спечели, трябваше да изчука някоя, нуждаеше се от порция адреналин.
Следващото момиче, което заговори, беше красиво, с трепкащ облак червена коса. Имаше страхотно тяло — дълги крака и малки, палави гърди, които подскачаха в ритъма на походката й. Щом чу „един час“, тя скръсти тънките си ръце пред гърдите. Това се казваше „език на тялото“! Но Червенокосата не си тръгна. Раздвоена ли беше? Това състояние на жените много му допадаше.
— Ти ще определяш условията — увери я той. — Избери някой хотел или друго място. Каквото искаш, което сметнеш за нужно. Всичко зависи от теб.
Тя го изгледа мълчаливо. Той знаеше, че го преценява. На този етап жените се взираха право в очите му. Виждаше, че тази се доверява на инстинктите си. Всичко зависи от теб. Освен това или искаше, или се нуждаеше от хиляда долара. А и разбира се, той беше хубав.
Накрая Червенокосата заговори тихо, защото явно не желаеше някой наоколо да я чуе:
— Имаш ли парите в брой?
Той й показа ролката от стотачки.
— Всички ли са по сто долара? — заинтересува се непознатата.
Съливан кимна утвърдително. После продължи учтиво:
— Ще възразиш ли, ако попитам как се казваш?
— Шери — тросна се тя.
— Това истинското ти име ли е?
— Какво значение има, Джеф? — започна да нервничи червенокосата. — Да вървим. Часовникът тиктака. Твоят час вече тече.
И те тръгнаха.
След като уговореният час с Шери свърши, по-скоро час и половина, не се наложи да й дава пари. Нито хиляда, нито цент. Трябваше само да й покаже снимките. И скалпела, който носеше.
Червена светлина, зелена светлина.
Страхотна игра.
33.
Два дни след като си тръгна, Нана се върна у дома. Слава на Господ и всички ангели небесни, които сигурно бдяха над нас! Цялото семейство, особено аз, бяхме осъзнали колко много я обичаме и се нуждаем от нея. Колко наглед дребни и често незабележими неща е правила всеки ден за нас, без да получи някаква благодарност. Колко незаменима е, колко жертви е правила и продължава да прави за нас.
Не че Нана не ни напомняше за тях, както и за помощта, която ни оказва. Просто сега разбрахме, че е по-добра дори отколкото самата тя си мислеше.
Когато онази сутрин влезе с плавна стъпка през кухненската врата, свари Джени да си похапва какаови пръчици, полети с мляко.
— Казвам се Джени Крос. И съзнателно вредя на организма си — изрече Нана със своя неподражаем, безапелационен тон.
Джени вдигна ръце, за да покаже, че се предава, след което отиде и изпразни купичката си в кофата за смет. Сетне погледна Нана в очите и рече:
— Ако си возило, което се движи със скоростта на светлината, какво ще стане, като превключиш само на фарове? — После прегърна баба си, преди тя да се опита да отговори на въпроса й, който всъщност нямаше отговор.
Аз също я прегърнах, но проявих достатъчно разум да си държа устата затворена.
Когато вечерта се върнах от работа, тя отново ме чакаше в кухнята. Изтръпнах, защото си помислих, че пак ще ми трие сол на главата, но в секундата, в която ме видя, Нана протегна ръце, за да ме прегърне. А това ужасно ме изненада.