Джамети се намръщи и поклати глава:
— Ти ме мислиш за глупак, нали? Но аз не съм.
Сампсън разпери ръце, показвайки малката, ярко осветена стая.
— Обаче ето къде си се озовал.
Джамети помисли няколко секунди над думите му. Сетне посочи Хандлър:
— Кажи на младока да се поразходи навън. Искам да говоря с теб. Само ние двамата, Големи човече.
Сампсън погледна Марион и подхвърли:
— Защо не отидеш да си починеш?
Предложението не допадна особено на Хандлър, но той стана и излезе от стаята за разпити. Направи го доста шумно, все едно е капризен ученик, наказан от учителя си.
Когато двамата с Джамети останаха сами, Сампсън не каза нищо. Продължаваше да го оглежда изпитателно, опитвайки се да влезе под кожата му. Този тип беше убиец, бе напълно сигурен. А Джамети знаеше, че е затънал в лайната до гуша. Полина Срока беше само на четиринадесет години.
— Силен, мълчалив и мъжествен, а? — подсмихна се мафиотът. — Това ли е ролята ти, Голямо момче?
Сампсън го изгледа мълчаливо. Тишина изпълни стаята за разпити.
Накрая Джамети се наведе напред и заговори с тих и сериозен глас.
— Виж, ти знаеш, че всичко това са глупости, нали? Няма оръжие на убийството. Няма труп. Не съм удушил никакво момиче от Полша на име Алекса. А Поли е луда. Повярвай ми. На години е малка, но иначе е обиграна. В родината й я издирват. Знаеш ли това?
— Ето какво знам и какво мога да докажа — заговори накрая Сампсън. — Ти си правил секс с четиринадесетгодишно момиче в собствената си къща.
Джамети поклати глава.
— Може и да е на четиринадесет, но е една малка курва. Както и да е, имам нещо за теб, с което можем да се спазарим. Става дума за твоя приятел — Алекс Крос. Слушаш ли ме, детектив? Чуй ме! Знам кой уби жена му. И знам къде е той сега.
39.
Джон Сампсън слезе от колата и закрачи бавно по познатата каменна алея. Сетне пое нагоре по стъпалата пред семейната къща на Крос на Пета улица.
Пред вратата се поколеба, опитвайки се да събере мислите си и да се успокои, доколкото бе възможно. Това, което му предстоеше, нямаше да бъде лесно и никой не го знаеше по-добре от него. Вече беше научил доста за убийството на Мария Крос, неща, които не бяха известни дори на Алекс.
Накрая протегна ръка и натисна звънеца. Навярно бе правил това поне хиляда пъти в живота си досега, но никога не се бе чувствал толкова ужасно.
Нищо добро нямаше да излезе от това посещение. Може би дори щеше да е краят на едно дълго приятелство.
Сампсън се изненада, когато малко по-късно Мама Нана му отвори вратата. Старата жена бе облечена в син халат на цветя и изглеждаше още по-слаба от обикновено. Приличаше на древна птица, пред чийто образ простосмъртните са се прекланяли.
— Джон, какво има пък сега? Какво става? Направо ме е страх да попитам. Е, влизай, влизай. Ще подплашиш всички съседи.
— Те вече са подплашени, Нана — провлачено изрече Сампсън и направи безуспешен опит да се усмихне. — Това е Саутийст, забрави ли?
— Не се опитвай да се шегуваш с подобни неща, Джон. Да не си посмял. Защо си дошъл?
Нана се взираше строго и проницателно в лицето му и Сампсън внезапно се почувства отново като тийнейджър. Имаше нещо дяволски познато в цялата сцена. Напомни му за времето, когато ги хванаха двамата с Алекс да крадат плочи от магазина на Грейди. Бяха още в прогимназията. Или за онзи случай, когато заместник-директорът ги спипа да пушат цигари в задния двор и ги затвори в класната стая, а Нана дойде да ги освободи.
— Налага се да говоря с Алекс — рече Сампсън. — Важно е, Нана. Трябва да го събудиш.
— И защо? — тупна сърдито с крак възрастната жена. — Минава три след полунощ. Алекс вече не работи за полицията на Вашингтон. Защо всички вие не го оставите най-после на мира? И защо точно ти се появяваш по това време, Джон Сампсън? Посред нощ в дома ми, за да търсиш отново помощта му?
Сампсън обикновено не спореше с Мама Нана, но този път се осмели да й възрази:
— Боя се, че е спешно. И този път не аз се нуждая от помощта на Алекс, а той от моята.
След тези думи Сампсън мина покрай старата жена и влезе непоканен в дома на Крос.
40.
Беше почти четири сутринта, когато двамата със Сампсън поехме с колата му към Първо полицейско управление във Вашингтон. Вече бях напълно буден, а нервите ми — опънати като струни.
Възможно ли бе да има и най-малка вероятност убиецът на жена ми да бъде заловен повече от десет години, след като я бе застрелял? Навремето цяла година разследвах случая, продължих и след това. А сега изведнъж имаше надежда да арестуваме престъпника? Наистина ли бе възможно?
Пристигнахме пред полицейското управление на Четвърта улица и влязохме, без да разговаряме. През нощта вътре приличаше на спешно отделение: никога не знаеш какво можеш да очакваш. Този път и аз нямах представа. Но нямах и търпение да говоря с Джамети.