Когато минахме през предната врата, участъкът ми се стори необичайно тих, но първото ми впечатление се оказа погрешно. Щом приближихме килиите с арестуваните, и за двама ни стана ясно, че нещо не е наред. Заварихме в коридора шестима детективи, заедно с неколцина униформени. Изглеждаха притеснени и нащрек за този час на нощта. Определено нещо ставаше.
Марион Хандлър, новият партньор на Джон, ни видя и забърза към него, правейки се, че не ме вижда. Опитах се да не му обръщам внимание. Разговарял съм с него два пъти и го смятам за надут глупак. Чудех се как приятелят ми изобщо го понася за свой партньор.
Може би виждаше в Хандлър нещо, което аз не бях забелязал, или пък с годините бе започнал да омеква.
— Сампсън, няма да повярваш какво стана! — заговори превъзбудено Хандлър. — Някой се е добрал до Джамети. Не те будалкам. Мъртъв е. Очистили са го в килията.
Сякаш душата ми се вцепени. Поех механично след Хандлър към последната килия в дъното на коридора. Не можех да повярвам на чутото. Най-после имахме следа, която щеше да ни отведе при убиеца на Мария, а свидетелят изведнъж се оказа мъртъв. И то убит в полицейския участък.
— Той дори не беше в самостоятелна килия, Сампсън! — обясняваше изумен Хандлър. — Как са могли да се доберат до него? Под носа ни?
Нито аз, нито Сампсън го удостоихме с отговор, докато влизахме в последната килия вдясно. Двама специалисти по отпечатъците работеха по трупа, но това, което видях, ми бе достатъчно. От носа на Джино Джамети стърчеше тънък шиш за лед. По всичко личеше, че с него първо бяха изболи очите му.
— Дявол да го вземе! — прозвуча дълбокият равен глас на Сампсън. — Трябва да е работа на мафията.
41.
Когато на сутринта се прибрах у дома, знаех, че няма да мога да заспя. Но в това нямаше нищо ново, нали? Децата бяха на училище, Нана бе излязла и у дома бе тихо като в гробница.
Нана бе залепила върху хладилника поредната „недомислица“, както ги наричаше — изрезка със заглавие във вестника: „Съдът за малолетни съди жертва в престрелка“. Много забавно, но не бях в настроение за усмивки, дори за сметка на журналистите. Посвирих на пиано на верандата, изпих чаша червено вино, но нищо не ми помогна.
В съзнанието си виждах съвсем ясно лицето на Мария, чувах гласа й. Питах се защо започваме да забравяме и защо след това понякога си спомняме толкова отчетливо хората, които сме изгубили… Изглежда, в мен отново се бяха събудили всички спомени за Мария, за времето, прекарано заедно.
Накрая, около десет и половина, се качих по стълбите в стаята си. Животът ми бе пълен с нощи като тази. На сутринта заспивах сам. И за какво бе всичко това?
Лежах в леглото със затворени очи, сънят бягаше от мен. Откакто излязох от полицейския участък на Четвърта улица, все си мислех за Мария. Върнах се във времето, когато децата бяха малки, в онези добри и трудни години.
Дълго останах да лежа напрегнат и замислен за нея и накрая разбрах нещо, много полезно за настоящето — исках животът ми отново да има смисъл. Съвсем просто, нали? Но дали беше възможно? Дали можех да продължа?
Е, бих могъл. Вече имаше един човек, който ме интересуваше достатъчно, за да променя някои неща. Или отново се самозалъгвах? Накрая се унесох в неспокойна дрямка, без сънища, което не беше чак толкова зле.
42.
Трябваше само да продължа напред и да направя някои разумни промени в живота си. Вече се бях отървал от раздрънканата таратайка на Мария, заменяйки я с новата, лъскава кола, в която щеше да се вози семейството ми. Но защо беше толкова трудно да предприема и други промени? И защо продължавах да се издънвам в опитите си да го сторя?
Предстоеше ми важна среща, повтарях си многократно следващия петък. Затова бях избрал ресторанта „Ню Хейтс“ на Калвърт Стрийт, близо до Удли Парк. „Ню Хейтс“ беше много изискано място. Там щяхме да се срещнем с д-р Кайла Коулс, след като тя приключи работа в девет часа вечерта, което бе рано според нейните стандарти.
Вместо на бара, седнах на запазената предварително маса, защото се боях, че може да я дадат на други клиенти, ако Кайла се забави. Стана точно така — тя се появи с петнадесет минути закъснение.
Но това нямаше значение за мен. Почувствах се щастлив само като я видях. Кайла беше хубава жена, със сияйна усмивка, но което беше много по-важно, обичах да бъдем заедно. Изглежда, винаги имахме какво да си кажем. За разлика от доста двойки, които познавам.