Сампсън стисна слушалката под брадичката си и надраска набързо нещо в един бележник, върху който се мъдреше надпис: „Бележник на татко“ — сувенирче, подарено му от Били за Деня на бащата.
— Дотук всичко е логично и разбираемо. Но съм любопитен да узная защо ми се обаждате, детектив.
Отпи отново от кафето си. Внезапно му се стори, че не е чак толкова лошо.
Преди да отговори, Антон пое дълбоко дъх.
— Доколкото разбрах, Алекс Крос е ваш приятел.
Сампсън остави химикалката и се облегна назад.
— Сега разбирам.
— Надявам се, че бихте могли…
— Отлично ви разбрах, детектив Антон — прекъсна я той. — Искате от мен да ви бъда посредник, така ли е?
— Не — побърза да го увери тя. — Раким Поуел ми каза, че двамата сте много добри в разплитането на случаи, свързани със серийни престъпления. Бих искала с Алекс да работите по случая. Просто съм откровена.
Сампсън не каза нищо, изчаквайки да види дали тя ще добави нещо, или просто ще затвори телефона.
— Миналата вечер оставихме съобщение на доктор Крос, но предполагам, че доста хора търсят услугите му. В момента е на свободна практика — поясни жената.
— Е, за това сте права, много хора го търсят — рече Сампсън. — Но Алекс е голямо момче. Може да се грижи за себе си и сам взима решенията си. Защо не продължите да му звъните?
— Детектив Сампсън, този престъпник е наистина болно копеле. Не мога да си позволя да губя повече време за този случай! Затова, ако случайно съм ви настъпила по мазола, извинете ме, но направете усилие да спрете с празните приказки и да ми кажете ще ми помогнете ли, или не.
Сампсън усети нотката на раздразнение в гласа й и се усмихна.
— Е, след като поставяте въпроса по този начин — добре. Не поемам никакви ангажименти от името на Алекс, но ще видя какво мога да сторя.
— Чудесно, благодаря ви. Сега ще ви изпратя папките с досиетата. Освен ако не желаете лично да дойдете да ги вземете.
— Почакайте малко… — учуди се Сампсън. — Папки ли казахте?
— Да не би да не съм се изразила ясно? Причината, за да потърся помощта ви — на вас и на доктор Крос, е опитът ви със серийните престъпления.
Сампсън замълча за миг, после бавно изрече:
— За убийство ли става дума?
— Не за сериен убиец — сковано отвърна детектив Антон. — За сериен изнасилвач.
53.
— Това не е консултация, Джон — казах аз. — Правя ти услуга. Лично на теб.
Сампсън вдигна ръце от волана и се обърна към мен. За миг се ужасих, че остави автомобила да се движи напосоки.
— С други думи — изръмжа той, — ти си обещал на Нана и хлапетата, че повече няма да се занимаваш със следствена работа.
— Не съм обещал на никого нищо! — скастрих го аз. — Просто си гледай пътя и се опитай да не блъснеш някого. Поне не човек, който и двамата харесваме.
Бяхме в Маклейн, Вирджиния. Пътувахме към Лиза Бранд, за да я разпитаме. Тя бе напуснала апартамента си в Джорджтаун и бе отседнала при приятелка в провинцията.
Сампсън шофираше, а аз седях на предната седалка до него. В скута ми лежеше папката с досието на Лиза, както и на още три други жени, които са били изнасилени, но не искаха да споменат и дума за изнасилвача, за да помогнат на разследването.
За пръв път имах възможност да прегледам документите, но не ми отне много време, за да се съглася със заключението на колегите. Всички нападения бяха извършени от един и същи мъж и виновникът несъмнено беше психопат. Всички жертви бяха от един и същи тип: бели жени, тридесетгодишни, неомъжени, които живееха сами в района на Джорджтаун. Всяка от тях бе постигнала някакъв професионален успех — едната беше адвокат, другата — експерт-счетоводител. Лиза Бранд беше архитект. Всички бяха умни и амбициозни.
Но нито една не желаеше да каже и дума за мъжа, който я бе нападнал.
Престъпникът определено беше умен и самоуверен тип, който знаеше как да наплаши жертвите си. Повторил е номера си четири пъти, може би и повече. Защото не бе изключено да има и други пострадали, които дори се страхуваха да съобщят, че са били нападнати.
— Пристигнахме — оповести Сампсън. — Ето къде се е скрила Лиза Бранд.
54.
Вдигнах глава от купчината папки в скута си, когато минахме покрай огромен жив плет и поехме по дълга алея за коли във форма на полумесец, покрита с чакъл.
Къщата представляваше внушителна постройка в старинен стил. Отпред се издигаха две бели колони, които стигаха до втория етаж, а цялата сграда приличаше на крепост. Можех да разбера защо Лиза Бранд бе решила да се укрие тук.
Приятелката й Нанси Гудис ни отвори вратата и побърза да излезе навън, за да поговори с нас насаме. Беше слаба блондинка и навярно бе връстница на госпожица Бранд, което според данните в папката означаваше двадесет и девет години.