— Няма нужда да ви казвам, че Лиза е преживяла истински кошмар — прошепна тя, макар че не беше необходимо да снишава глас, тъй като се намирахме на верандата. — Може ли да съкратите до минимум разпита? Не разбирам какво още има да говори тя с полицията. Не можете ли да кажете на мен каквото имате да й съобщавате?
— Ще се постараем да бъдем възможно най-кратки — уверих я аз. — Но изнасилвачът все още е на свобода.
— Да не сте посмели да й внушавате, че тя има вина за нещо — настръхна младата жена.
Последвахме госпожа Гудис в покритото с мраморни плочки преддверие. Отдясно се виждаше извита стълба, а над главите ни висеше кристален полилей. Отвътре се чуха детски гласове, които ми се сториха някак неуместни в тържествената обстановка на къщата.
Госпожа Гудис въздъхна и ни поведе към салона за гости, където ни очакваше Лиза Бранд, облечена в джинси и риза на райета. Беше слаба, много хубава жена, но отпуснатите й рамене и ужасът в очите й бяха достатъчни, за да разбера, че съвсем наскоро е изживяла истински кошмар. Очевидно не бе сигурна дали болката, която изпитва, някога ще изчезне.
Със Сампсън й се представихме. Покани ни да седнем. Дори се насили да се усмихне учтиво, преди да извърне поглед встрани.
— Много са красиви — отбелязах аз и посочих наскоро откъснатите рододендрони във вазата, поставена на масичката за кафе между нас. Казах го, защото беше истина, а и честно да си призная, не знаех как да започна разговора. Лиза ги погледна разсеяно.
— Нанси е невероятна градинарка. Превърнала се е в истинска провинциална домакиня и майка — нещо, което винаги е искала.
— Лиза, бих желал да ви уверя, че ужасно много съжаляваме за това, което ви се е случило — внимателно започна Сампсън. — Зная, че вече сте говорили с доста хора. Ще се опитаме да не ви притискаме да си припомняте излишни подробности…
Очите на жената останаха приковани в далечния ъгъл на стаята.
— Да. Благодаря ви.
— Доколкото разбрахме, били сте на преглед в университетската болница, но не сте пожелали да посочите някакво физическо доказателство за нападението, извършено върху вас. Също така засега отказвате да дадете описание на мъжа, който е извършил престъплението. Така ли е?
— Не само засега, никога няма да го опиша — рече тя и леко поклати глава в немощно усилие да потвърди решимостта си.
— Никой не ви принуждава да говорите — уверих я аз. — Не сме дошли тук, за да изтръгнем насила информация от вас.
— След като се изяснихме — поде Сампсън, — бих искал да ви кажа, че работим по известни предположения. Първо, нападателят не ви е познат. И второ, той ви е заплашил по някакъв начин, за да ви принуди да мълчите. Лиза, можете ли да ни кажете дали предположенията ни са верни?
Тя сякаш замръзна в стола. Опитах се да разчета нещо по лицето й, но безуспешно. След като не отговори на въпроса на Сампсън, реших да опитам от друг ъгъл.
— Имате ли да добавите нещо към досегашните си показания, дадени пред детективите? Нещо, за което сте се сетили?
— Дори и най-малката подробност може да е много полезна за разследването — намеси се Сампсън.
— Не искам да има никакво разследване на това, което ми се случи — заяви тя на един дъх. — Изборът все пак е мой.
— Боя се, че не е само ваш — рече Сампсън с най-мекия тон, който досега бях чувал от него.
— Защо? — Думите й прозвучаха по-скоро като отчаяна молба, отколкото като въпрос.
Опитах се да продължа много внимателно:
— Напълно сме сигурни, че това, което се е случило с вас, не е единичен случай. Има и други жени…
Това я довърши. Тялото й се разтърси от накъсани ридания, сетне пороят се отприщи. Лиза Бранд се сви и избухна в сълзи, притиснала ръце към устата си.
— Съжалявам — изхлипа след малко тя. — Не мога да направя това… Не мога! Съжалявам, наистина съжалявам…
В този миг госпожа Гудис се втурна в стаята. Сигурно бе подслушвала зад вратата. Коленичи пред приятелката си, прегърна я през кръста и й зашепна успокоителни слова.
— Съжалявам — отново прошушна Лиза Бранд.
— Няма за какво, скъпа. Просто си излей болката — каза Нанси Гудис.
Сампсън остави визитната си картичка върху масичката за кафе.
— Не е необходимо да ни изпращате — рече.
— Моля ви, не се връщайте тук — изгледа ни хладно Гудис. — Оставете Лиза на мира. Вървете си.
55.
Касапина имаше нова задача — удар за шестцифрена сума. Едновременно с това се опитваше да не мисли за Джон Маджоне и за болката, която смяташе да му причини. Наблюдаваше добре облечения възрастен мъж, на чиято ръка се бе увесило младо момиче. „Птичка“, както ги наричаха едно време в Лондон.