— Не обичам да съм център на внимание — прошушна й той, докато я водеше към задната част на бара.
— Мислиш, че си известен като Том Круз ли? — усмихна се момичето. А с тази твоя усмивка винаги ли получаваш, каквото поискаш? — изгледа го предизвикателно.
— Не знам, но понякога върши работа — отвърна скромно той.
После дръзко я целуна в полутъмния коридор в дъното на бара. Целувката беше точно толкова хубава, колкото момичето се бе надявало — много нежна и сладка. И определено доста по-романтична, отколкото бе очаквала. Съливан прецени, че е по-добре да спре дотук, вместо да се опита да й пусне ръка, което може би щеше да й хареса.
— Леле! — Тя пое дълбоко дъх и артистично размаха ръка пред лицето си.
— Малко е горещо тук, нали? — констатира Съливан. — Не смяташ ли, че е пренаселено?
— Извинявай… но няма да тръгна с теб — усмихна се дяволито тя. — Та ние дори не се познаваме.
— Разбирам — кимна той. — Никога не съм си и мислил, че ще го направиш. И през ум не ми е минавало.
— Разбира се — отвърна момичето. — Ти си истински джентълмен.
Той отново я целуна, но този път по-настойчиво. Хареса й, че не се отказва толкова лесно. Макар да нямаше значение, защото и без това нямаше да отиде никъде с него. Никога досега не го бе правила — е, поне не беше прекрачвала определени граници.
— Целуваш се страхотно — промълви откровено. — Признавам го.
— И ти не си зле — увери я той. — Всъщност си невероятна! Това беше най-хубавата целувка в живота ми.
Съливан натисна с тяло една врата и внезапно двамата се озоваха залитайки в мъжката тоалетна. Тогава изневиделица се появи Джими Бомбето и застана отпред. Той винаги пазеше гърба на Касапина, когато беше зает с нещо подобно.
— Не, не, не! — възпротиви се Мариан, но не можа да сдържи смеха си, породен от ситуацията. Бяха в мъжката тоалетна! Това наистина беше забавно. Мръснишко, но забавно. От този тип лудории, които вършеха колежаните.
— Ти май наистина си мислиш, че всичко ти е позволено? — попита го закачливо.
— Да. Винаги правя това, което искам, Мариан — отвърна Касапина неочаквано сериозно.
Изведнъж острието на скалпела блесна в ръката му и той го опря до гърлото й. Всичко се промени за част от секундата.
— Ако отрониш дори една дума, тя ще бъде последната ти на тази земя, кълна се в майка си — рече той.
6.
— По този скалпел вече има кръв, виждаш ли? — прошепна й зловещо с намерението да я изплаши до смърт.
И явно успя. После докосна издутината на джинсите си:
— Е, от това острие не боли толкова много. Но от това — доста! — Размаха заплашително оръжието пред очите й. — Ще обезобразя хубавичкото ти лице. Не се шегувам, госпожичке.
Притисна скалпела към гърлото на Мариан Райли и свали ципа на джинсите си. Повдигна полата й и смъкна сините й гащички.
— Не искам да те нараня. Вярваш ми, нали? — изрече ниско.
— Не зная… — едва промълви момичето, бледо като платно.
— Имаш думата ми, Мариан.
След това бавно проникна в нея, сякаш да не я нарани. Знаеше, че не бива да се бави много, но искаше да се наслади на тясната й женственост. По дяволите, след тази нощ никога вече няма да я видя!, помисли си със съжаление.
Тя поне беше достатъчно умна да не крещи и да не се опитва да се съпротивлява с нокти и колене. Когато си свърши работата, Съливан й показа няколко снимки, които винаги носеше в себе си. Трябваше да е сигурен, че е разбрала положението си.
— Сам съм ги правил. Виж ги добре, Мариан. А сега ме чуй — не бива да казваш нищо за случилото се тази вечер, на никого! Но най-вече на полицията. Разбра ли!
Тя кимна, без да вдига очи.
— Искам да го кажеш на глас, малката. И да ме погледнеш, колкото и да ти е трудно.
— Разбрах — едва отрони момичето. — Няма да кажа на никого.
— Погледни ме! — настоя Касапина.
Очите й срещнаха неговите. Промяната в тях бе изумителна. Издаваха страх и омраза, което той обожаваше. Причината се коренеше в детството му в Бруклин, в историята между баща и син, която предпочиташе да запази за себе си.
— Добро момиче. Странно е да го кажа, но те харесвам. Което означава, че ми допадаш. Довиждане, Мариан.
Преди да излезе, той пребърка чантичката й и извади портмонето.
— Застраховка, за всеки случай — обясни. — Не казвай на никого.
После отвори вратата и си тръгна. Мариан Райли се свлече на пода. Трепереше цялата. Никога нямаше да забрави случилото се. И особено онези ужасни снимки.
7.
— Кой е станал толкова рано тази сутрин? Мили Боже, виж ти! Да не би това да е Деймън Крос? А това не е ли Джанеле Крос? — проехтя гласът на Мама Нана.