Започнах мислено да броя до десет. Когато стигнах до осем, Мина отново заговори.
— Имаше снимки — рече тя.
— Снимки ли? — учудих се аз.
— Да, снимки на хора, които е убил. Или поне така твърдеше. — Тя замълча за миг, за да събере сили да продължи. — Бяха обезобразени и осакатени. Каза, че използвал касапски трион и хирургически скалпел.
— Мина, може ли да ми обясниш още нещо за тези снимки…
— Накара ме да разгледам няколко, но помня само първата. Това е най-ужасното нещо, което съм виждала в живота си. — Внезапният спомен изплува пред очите й и аз видях как измести всичко останало. Изпитваше ужас. Погледът й се замъгли.
След няколко секунди тя се окопити и отново заговори:
— Ръцете й — пророни и млъкна.
— Какво за ръцете й, Мина?
— Беше отрязал двете й ръце. А на снимката… тя беше все още жива. Очевидно крещеше. — Гласът й се снижи до едва доловим шепот. Усетих, че сме се приближили до критичната точка. — Наричаше я Бевърли. Сякаш бяха стари приятели.
— Добре — казах загрижено. — Можем да спрем дотук, ако искаш.
— Искам да спра, но…
— Продължавай, Мина.
— През онази нощ… той имаше скалпел. И по него личеше засъхнала кръв.
61.
Това беше голям пробив, но от него произлизаха лоши новини.
Ако описанието на Мина Съндърланд беше вярно, вече не ставаше дума само за сериен изнасилвач, а за сериен убиец. Внезапно отново си спомних как бе застреляна Мария и няколкото последователни изнасилвания, които тогава се разследваха. Опитах се да пропъдя от съзнанието си мислите за Мария. Трябваше да се съсредоточа върху този случай.
Докато Сампсън ме откарваше у дома, записах всичко, което си спомнях от срещата с Мина. По време на разговора той си бе водил бележки, но записването на впечатленията ми понякога ми помагаше да сглобя парченцата от мозайката.
Моят предварителен психологически профил на изнасилвача все повече придобиваше смисъл. Не беше ли тъкмо това основната идея на бестселъра „Блинк“30 — вярата в първите впечатления. Снимките, които Мина бе описала, бяха характерни за серийните убийци. Те помагаха на изверга да задоволява болното си въображение в периоди на принудително бездействие. Зловещата и извратена приумица на този психопат превръщаше жертвите му в това, което иска — безволни същества, парализирани от страх.
Когато навлязохме в района на Саутийст, Сампсън най-после наруши мълчанието в колата.
— Алекс, искам да се присъединиш към този случай. Официално. Да работиш с нас, с мен. Като консултант. Или както предпочиташ да го наричаш.
Стрелнах го с поглед.
— Мислех, че си ми ядосан, задето поех нещата в свои ръце преди малко.
Той сви рамене.
— Не споря с фактите. А и освен това ти вече си въвлечен, нали? Няма да е зле и да ти плащат за работата. Дори и да го искаш, сега не можеш да се откажеш от случая.
Поклатих глава и се намръщих, защото знаех, че е прав. Усещах познатото жужене в главата си — мислите ми неволно се връщаха към случая. Това бе едно от нещата, които ме правеха добър в професията, ала в същото време и основната причина да не искам да се замесвам официално в разследването.
— И какво ще кажа на Нана?
Това, предполагам, беше моят начин да кажа „да“.
— Обясни й, че разследването се нуждае от теб. И че Сампсън има нужда от теб. — Той сви по Пета улица и скоро къщата ми изникна пред нас. — Макар че не е зле да побързаш да измислиш нещо. Сигурен съм, че тя веднага ще го подуши. Ще го види в очите ти.
— Искаш ли да влезеш?
— Номерът с двамата няма да мине. — Спря до тротоара, но не угаси двигателя.
— Е, ще тръгвам — рекох. — Пожелай ми късмет с Нана.
— Никой не е твърдял, че полицейската работа е безопасна — кой знае защо извика Сампсън зад мен.
62.
Същата вечер работих по случая в кабинета си на тавана. Беше доста късно, когато реших, че ми стига за тази нощ.
Слязох на долния етаж и грабнах ключовете си — беше ми станало навик през повечето нощи да се разхождам с новия си мерцедес. Да шофираш такава кола, беше истинска мечта, а седалките бяха удобни като креслата в нашата дневна. Просто включваш радиоуредбата, облягаш се назад и се отпускаш. Прекрасно усещане.
Когато същата нощ най-после си легнах, мислите ми отново отидоха на онова място, което все още имах нужда да посещавам. Спомените за Мария — моето убежище. Меденият ни месец. Може би това бяха десетте най-хубави дни в живота ми. Всичко беше съвсем живо в паметта ми.
Слънцето бе слязло ниско под палмите и сега бавно потъваше зад синята линия на хоризонта. Бях на терасата на нашия хотел. Празното място до мен все още пазеше топлината на Мария, която до преди малко бе лежала до мен.
30
Или „Какво се случва, когато не мислим достатъчно“ — обяснява защо някои хора взимат правилни решения, а други — не; автор Малкълм Гледуел, кореспондент на „Уошингтън Поуст“ и „Нюйоркър“, 2005 г.;