Тя бе пристигнала точно в шест и половина, за да се грижи за децата, както правеше всеки работен ден. Когато нахлу през кухненската врата, аз хранех с лъжица Деймън, а Мария държеше Джени изправена и я потупваше по гръбчето, за да се оригне. Бебето се разплака отново, бедното ми болно малко момиченце.
— Кой е буден ли? Тези, дето ставаха и посред нощ — осведомих Нана, докато се мъчех да пъхна препълнената с овесена каша лъжица през стиснатите устни на сина си.
— Деймън може да се храни сам — изпухтя Нана и остави торбата си на кухненския плот.
Нещо ми подсказваше, че е донесла топли бисквити и — наистина ли бе възможно? — домашно направен конфитюр от праскови. Включително и обичайните книги за деня — „Боровинки за Сал“, „Подаръкът на влъхвите“, „Лека нощ, луна“.
— Нана казва, че можеш да се храниш сам, приятел. Да не би нарочно да го криеш от мен? — обърнах се към сина си.
— Деймън, вземи лъжицата! — нареди тя.
И той, разбира се, се подчини. Никой не се осмеляваше да противоречи на Мама Нана.
— Проклятие — промърморих и си взех една бисквитка. Слава Богу, беше още топла. След миг усетих божествения вкус и отроних с пълна уста: — Благословена да си, стара жено!
— Напоследък Алекс не слуша какво му се говори, Нана — обади се Мария. — Прекалено е зает с разследванията си на убийства. Обясних му, че Деймън може да се храни сам. Е, поне когато не „храни“ стените и тавана.
— Напротив, винаги си се храни сам — възрази Нана. — Освен ако не държи да остане гладен. Искаш ли да стоиш гладен, Деймън? Не, разбира се, че не, бебче!
Мария започна да събира служебните си книжа. Бе работила в кухнята до късно през нощта. Тя беше социален работник в общината и бе затрупана с всевъзможни тежки случаи. Грабна виолетовия си шал от закачалката до задната врата, заедно с любимата си шапка и изпрати въздушна целувка на децата:
— Обичам те, Деймън! Обичам те, Джени! Дори след безсънните нощи. — И целуна няколко пъти Джени по двете бузки. После прегърна Нана и също я целуна. — Обичам и теб.
Старата жена засия, сякаш току-що я бяха запознали със самата Дева Мария.
— Аз също те обичам, Мария. Ти си истинско чудо.
— Мен ме няма — обадих се откъм кухненската врата.
— О, ние вече го знаем — махна с ръка Нана.
Преди да тръгна на работа, трябваше да целуна и прегърна всички поред. На този, който смята, че заетите и вечно бързащи семейства нямат време за любов и забавления, може да му се стори сладникаво и дразнещо сантиментално, ала в нашия живот определено имаше по много и от двете.
— Довиждане, ние ви обичаме — изрекохме в един глас двамата с Мария, докато излизахме заедно навън.
8.
Както всяка сутрин, закарах Мария до работата й в Потомак Гардънс. Беше само на около петнадесет минути път от Четвърта улица, но все пак можехме да останем насаме поне за малко.
Черното порше, в което се возехме, беше последното доказателство за парите, които бях спечелил през трите години частна практика като психиатър, преди да премина на щатна работа към полицейското управление във Вашингтон. Мария караше „Тойота Корола“, която не харесвах особено, но тя си я обичаше.
Тази сутрин, докато се движехме по Джи Стрийт, ми се стори умислена.
— Добре ли си? — попитах я.
Тя се засмя и ми смигна дяволито.
— Да, само съм малко уморена. Просто си мислех за един случай, който консултирах вчера като услуга на Мария Пугач. Става дума за една студентка от университета „Джордж Вашингтон“. Била е изнасилена в мъжката тоалетна на един бар на Ем Стрийт.
Намръщих се и поклатих глава.
— От студент ли?
— Тя твърди, че не, но не иска да каже нищо повече.
— Значи познава изнасилвача — заключих мрачно. Може би е някой неин преподавател.
— Не, Алекс. Момичето се кълне, че не е никой от познатите й.
— Вярваш ли й?
— Мисля, че да. Разбира се, аз съм прекалено доверчива и наивна. Но тя ми се струва мило и добро дете.
Не исках да се меся в работите на Мария. И тя не го правеше спрямо мен. Е, поне се опитвахме.
— Искаш ли да ти помогна с нещо? — попитах.
Жена ми поклати глава:
— Имаш си достатъчно грижи. Днес пак ще говоря с нея, казва се Мариан. Надявам се да я накарам да ми се довери поне малко.
След две минути паркирах пред Потомак Гардънс на Джи Стрийт, между Тринадесета и Пенсилвания авеню. Мария прие да работи тук, отказвайки се от доста по-добре платената си и сигурна работа в Джорджтаун. Мисля, че взе това решение, защото до осемнадесетата си година бе живяла тук, след като бе напуснала Виланова.