Когато си тръгнахме, се насочихме към югозападната част на Джорджтаун, минавайки по най-обичайния маршрут до квартала, където живееше Лиза Бранд. И двамата искахме да продължим, затова обиколихме наоколо, като се движехме в хронологичен ред по местата, където са били извършени и останалите престъпления.
В два и половина сутринта със Сампсън седяхме в едно сепаре в денонощна закусвалня. Върху масата пред нас бяха пръснати папките с досиетата и ние отново и отново ги преглеждахме. Бяхме твърде увлечени от разкритията, за да спрем, твърде уморени, за да се приберем у дома.
За пръв път имах възможност да се запозная с досието на Бени Фонтана. Прочетох няколко пъти доклада на патолога. Сега разглеждах списъка с вещите, които са били взети от апартамента. По време на четвъртия или петия оглед погледът ми се спря върху конкретен предмет: откъснат ъгъл от бял плик, облепен с фолио по края. Бил е намерен под дивана, само на няколко крачки от тялото на Фонтана. Като стана дума за крачки, си спомних за отрязаните крака на мафиота.
Изправих се рязко в стола. Точно това са най-ценните мигове във всеки неразрешен случай.
— Трябва да отидем някъде — заявих бодро.
— Прав си. Да се прибираме у дома — съгласи се Сампсън.
Повиках сервитьорката, която дремеше зад тезгяха.
— Има ли някъде наблизо денонощен магазин? Важно е.
Сампсън беше твърде изморен, за да спори. Последва ме навън, след това зад ъгъла, а сетне още няколко пресечки до ярко осветения магазин. Огледах набързо рафтовете и открих това, което търсех.
— Мина Съндърланд каза, че снимките, които видяла, били правени с полароид. — Разкъсах опаковката на един филм.
— Първо трябва да платите! — извика служителят на касата, но аз не му обърнах внимание.
Сампсън поклати глава укорително:
— Алекс, какво, по дяволите, правиш?
— Списъкът с предметите от Фонтана — поясних. — Имаше плик, облепен с фолио по краищата. По-скоро парче от него.
Извадих плика от кутията, откъснах ъгъла и го вдигнах. — Също като това.
Устните на Сампсън бавно се разтегнаха в усмивка.
— Снимал е Бени Фонтана веднага след като го е убил. Това е същият тип, Джон.
73.
Денят ми беше дълъг и уморителен, но на следващата вечер се прибрах рано.
Нана имаше занятия по четене с класа си в Първо баптистко сиропиталище на Четвърта улица, така че аз останах у дома с децата. Най-хубавите мигове от живота ми са, когато съм с тях. Проблемът понякога беше, че невинаги успявах да им отделя достатъчно време.
Тази вечер реших да се развихря в кухнята. Приготвих любимата им бобена чорба, както и салата „Коб“34, а на път за вкъщи бях купил прясно изпечен хляб с чедър от хлебарницата близо до офиса ми. Бобената чорба беше вкусна почти колкото тази на Нана. Понякога си мисля, че тя има по две версии на всяка рецепта — едната, която е в главата й, и втората, в която пропуска някоя и друга тайна подправка и после споделя с мен. Това си е нейна мистерия и се съмнявам, че се е променила особено през последния половин век.
След това проведохме с децата една доста дълго отлагана тренировка. Джени и Деймън се редуваха да удрят кожената боксова круша в сутерена, докато Али обикаляше с камиончето си наоколо по пода, който бе обявил за междущатска магистрала I-95.
После се пренесохме на горния етаж за урока по „плуване“ на малкия брат. Това беше измислица на Джени, вдъхновена от нежеланието на Али да влиза във ваната. Макар че, след като веднъж се озовеше вътре, беше доста трудно да го накараме да излезе от там. Явно връзката между двете събития не му бе съвсем ясна, затова той протестираше всеки път, когато трябваше да се къпе. Аз бях доста скептичен относно идеята на Джени, докато не я видях в действие.
— Дишай, Али! — съветваше го тя, заела позата на треньор. — Хайде да видим как дишаш, мъниче!
Деймън придържаше най-малкият ми син, докато той цамбуркаше по лице във водата, опръсквайки всичко наоколо. Беше голяма веселба, но заради Джени запазвах сериозна физиономия. Наблюдавах урока на безопасно разстояние от пръските, седнал върху тоалетната седалка.
— Вдигни го за секунда — нареди Джени.
Деймън изправи „плувеца“, който вкопчи ръчички в ръба на ваната.
Али примигна и изплю вода, а очите му блестяха от играта.
— Аз плувам! — обяви той.
— Не, още не си се научил — делово заяви Джени. — Но определено имаш голям напредък, малки братко.
Двамата с Деймън бяха не по-малко мокри от него, но май въобще не ги бе грижа. Беше истински потоп. Джени бе коленичила в голяма локва, докато Деймън стоеше изправен и ме гледаше конспиративно, сякаш снизходително казва: Не са ли откачили напълно?
34
Един от шлагерите в менюто на легендарния ресторант „Браун Дерби“ в Лос Анджелис: маруля, домати, резен бекон, пилешки гърди, твърдо сварени яйца, авокадо, сирене рокфор, лук, оцет; рецептата е на Робърт Коб, собственик на ресторанта от 1937 г. — Б.пр.