Когато телефонът иззвъня, и двамата бяха готови да се изстрелят към вратата и извикаха в един глас.
— Аз ще вдигна!
— Не, аз ще вдигна — пресякох ентусиазма им. — Вир-вода сте. Никакво плуване, докато не се върна.
— Хайде, Али — дочух на излизане от банята, — нека ти измием косата.
Момичето беше гениално.
Забързах надолу по коридора, за да вдигна телефона, преди да се включи телефонният секретар.
— Тук е резиденцията на семейство Крос — казах достатъчно високо, за да ме чуят децата.
74.
— Алекс Крос ли е на телефона?
— Да — отвърнах. Не познах гласа от другия край на линията, беше някаква жена.
— Обажда се Ани Фолк.
— Ани! — възкликнах леко засрамен. — Здравей, как си?
С нея бяхме добри познати. Синът й беше една или две години по-голям от Деймън. Ани беше лекар в спешното отделение на болница „Сан Антонио“.
— Алекс, аз съм в болницата…
Изведнъж направих връзката и сърцето ми подскочи.
— Нана ли…
— Не е за Нана — рече тя. — Не знаех на кого другиго да се обадя. Става дума за Кайла Коулс. В спешното е.
— Кайла ли? — сепнах се аз. — Какво става? Тя добре ли е?
— Не зная, Алекс. Все още не мога да ти съобщя нищо конкретно. Макар че положението й не е никак розово.
Това не беше отговорът, който очаквах да чуя.
— Ани, какво се е случило? Поне това можеш ли да ми кажеш?
— Не знам съвсем точно. Изглежда, някой я е нападнал.
— Какво? — Почти крещях в телефона, изпаднал в паника. Обзе ме мрачно предчувствие.
Деймън излезе в коридора и се втренчи в мен с широко отворени, изпълнени със страх очи. Поглед, който бях виждал прекалено често в тази къща.
— Мога само да ти кажа, че е била намушкана с нож. Два пъти, Алекс. Жива е.
Намушкана? Нозете ми се подкосиха от тази дума, но не я изрекох на глас. Преглътнах с усилие. Все пак беше жива.
— Алекс, не бива да говоря за това по телефона. Можеш ли да дойдеш колкото е възможно по-бързо в болницата?
— Тръгвам.
75.
Нана все още не се бе върнала. След мигновено колебание повиках съседката Нейоми Харис, за да остане при децата. Скочих в колата и подкарах с пълна газ. Нямаше да е зле да имам и синя лампа на покрива.
Пристигнах много бързо в болницата. По пътя не можех да мисля за нищо друго, освен за Кайла. Когато спрях пред спешното отделение, видях колата й, паркирана под навеса.
Шофьорската врата бе отворена и докато минавах тичешком, надникнах вътре — на предната седалка имаше кръв. Господи, бе шофирала сама до тук! По някакъв начин беше успяла да се изплъзне от нападателя.
Както винаги, в чакалнята на „Сан Антонио“ бе пълно с хора. На рецепцията се бе строила редица от хора с отчаяни, изпити лица. Имаше и ранени, придружавани от приятели и роднини. Тук ми съобщиха, че Мария е мъртва.
— Господине, не можете… — викна някаква сестра зад гърба ми.
Но аз вече се бях промъкнал през вратите към отделението, преди да успеят да се затворят. Когато се озовах вътре, станах свидетел на поредната трескава нощ в спешното. Санитарите припряно тикаха носилките; навсякъде около мен кръстосваха лекари, сестри и пациенти.
Един младеж лежеше на походно легло, на челото му зееше дълбока рана, а лицето му бе в кръв.
— Ще умра ли? — питаше нещастникът всеки, който минеше покрай него.
— Не, ще се оправиш — уверих го, след като никой друг не си даваше труда да го успокои. — Ще оздравееш, синко.
Но къде беше Кайла? Не знаех кого да попитам за нея. Тогава чух някой да ме вика.
— Алекс, насам!
Ани ми махаше от дъното на коридора. Притичах до нея, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към травматологията — голяма зала, в която, отделени едно от друго със зелени найлонови завеси, бяха подредени болнични легла.
Неколцина медицински служители се бяха скупчили в полукръг около едно от тях. С ужас мярнах изцапаните им с кръв ръкавици.
Други минаваха забързано покрай мен, без да ми обръщат внимание.
Това означаваше, че Кайла е жива. Предположих, че в момента се опитват да я стабилизират, за да я вкарат в операционната.
Носът и устата й бяха закрити от маска. Някой тъкмо сваляше от корема й просмуканата с кръв превръзка, вече бяха срязали ризата й.
— Прободна рана в коремната област, възможно е разкъсване на далака — каза лекарката, жена на около тридесет и пет години, която явно ръководеше екипа.
Останалите гласове се примесиха. Вече нищо не чувах, всичко около мен се замъгли.
— Кръвно налягане седемдесет, пулс 120. Честота на дишане — тридесет и четири.