— Аспирирайте, моля.
— Тя добре ли е? — попитах плахо. Имах чувството, че сънувам кошмар, в който никой не може да ме чуе.
Ръката на Ани се отпусна на рамото ми:
— Трябва да ги оставим да си свършат работата. Още не знаем много, Алекс, но веднага щом разберем, ще ти кажа.
Осъзнах, че ме води към вратата. Господи, исках още да гледам Кайла, но в същото време такава мъка бе сграбчила сърцето ми, че ми бе трудно да дишам.
— Обадете се на седмия етаж, кажете им, че сме готови — викна лекарката, — ранената е остър корем.
— Това означава, че стомахът е твърд и няма перисталтика — прошепна ми Ани.
— Да вървим. Побързайте, колеги!
Бях избутан, при това не особено любезно.
— Дръпнете се от пътя ни, господине. Състоянието на пациентката е критично.
Отстъпих назад, за да направя път на носилката. Отвеждаха Кайла към коридора. Очите й бяха затворени. Дали знаеше, че съм тук? Кой й го бе причинил? Последвах носилката, но след миг я пъхнаха в асансьора много бързо, както правеха всичко. Металните врати се затвориха.
Ани ми посочи другия асансьор.
— Ако искаш, ще те заведа в чакалнята на втория етаж. Повярвай ми, всички правят каквото могат. Те знаят, че Кайла е лекар. Всички колеги я познават като истинска светица.
76.
Състоянието на пациентката е критично… Всички знаят, че тя е истинска светица.
Прекарах следващите няколко часа в чакалнята, сам и без никакви вести за Кайла. Мислех единствено за жестоката ирония на съдбата: две от децата ми бяха родени в „Сан Антонио“. Мария бе издъхнала тук. А сега Кайла…
Ани Фолк се появи отново. Заговори ми с тих, почтителен глас, който ме изпълни с ужас.
— Ела с мен, Алекс. Моля те, побързай. Ще те заведа при нея. Изведоха я от операционната.
Отначало помислих, че Кайла е все още под упойка, но когато приближих, тя се размърда. Очите й се отвориха и тя ме видя — миг по-късно ме позна и прошепна:
— Алекс…
— Здравей — отвърнах й и нежно взех ръката й.
За секунда тя изглеждаше объркана, сякаш не разбираше къде се намира. После стисна очи. Сълзите се търкулнаха по страните й и аз също едва не се разплаках, но после си помислих, че ако ме види толкова разстроен, ще се изплаши.
— Всичко е наред — промълвих. — Лошото свърши. Ти си в реанимацията.
— Бях… толкова уплашена. — Гласът й звучеше като на малко момиче. Никога досега не я бях виждал толкова уязвима и неуверена.
— Наистина ли шофира сама до тук? — попитах, придърпвайки един стол, без да пускам ръката й.
Можех да се закълна, че почти се усмихна, макар очите й да оставаха замъглени.
— Нали знаеш колко се бавят линейките, докато дойдат до този квартал — прошепна тя.
— Кой ти причини това? Знаеш ли кой беше, Кайла?
Тя отново затвори очи. Изпълни ме гняв. Дали знаеше кой я бе нападнал и се боеше да ми каже? Дали и тя е била предупредена да не говори?
Останахме мълчаливи известно време, докато Кайла отново събра сили да говори. Нямах намерение да я притискам, както бях постъпил с Мина Съндърланд.
— Бях на домашно посещение — започна тя, но очите й останаха затворени. — Обади ми се сестрата на този тип. Той е наркоман. Опитвал се да се откаже от дрогата в домашни условия. Когато пристигнах, беше изпаднал в криза. Не зная за кого ме е помислил. Намушка ме…
Гласът й заглъхна. Погалих я по косата и притиснах с длан бузата й. Неведнъж съм бил свидетел колко мимолетен и несигурен е животът, но човек никога не свиква с неочакваните му обрати.
— Ще останеш ли с мен, Алекс докато заспя… Не си отивай.
Отново говореше с гласа на малко момиче. Никога досега Кайла не ми е изглеждала толкова безпомощна. Сърцето ми се свиваше от мъка. Нещастието я бе сполетяло, докато се е опитвала да помогне на друг човек.
— Разбира се — отвърнах. — Ще бъда тук. Никъде няма да ходя.
77.
— Както знаеш, известно време бях депресиран.
— Точно така, Алекс. Повече от десет години.
Седях срещу любимата си лекарка, моя личен психиатър — доктор Адел Файнъли. От време на време тя бе моят изповедник. Тя е тази, която ме окуражи отново да започна частна практика, дори ми прехвърли неколцина от пациентите си. „Опитни зайчета“, както обичаше да ги нарича.
— Трябва да ти кажа някои неща, които доста ме притесняват — започнах аз. — Но това може да отнеме няколко часа.
— Няма проблем — сви рамене тя.
Адел имаше светлокестенява коса и бе в началото на четиридесетте, но ми се струваше, че откакто се бяхме запознали, не бе остаряла и с ден. Понастоящем не беше омъжена и имаше моменти, когато си представях, че двамата бихме могли да бъдем заедно, но после бързах да пропъдя подобна мисъл. Щеше да бъде твърде глупаво и налудничаво.