Прегледах още няколко случая, но никъде нямаше описание на убиеца.
Дали бе съвпадение? Едва ли. Продължих да чета.
Изведнъж спрях, втренчен в бележката на полицая, водещ разследването. Едно име, придружено с кратка информация, ме накара да изтръпна.
Мария Крос.
Социален работник в Потомак Гардънс.
Детектив Алвин Хайтауър, когото тогава познавах бегло и за когото наскоро чух, че вече не е между живите, бе написал доклад за изнасилването на момиче от колежа „Джордж Вашингтон“. Студентката била нападната в бар на Ем Стрийт.
Продължих да чета, но имах чувството, че въздухът не ми стига. Спомнях си разговора с Мария, който водихме два дни преди да я застрелят. Ставаше дума за случай, върху който тя работи — изнасилено момиче.
Според доклада на детектива пострадалата дала пред социалната работничка Мария Крос известно описание на насилника. Бил бял мъж, висок малко над метър и осемдесет, вероятно от Ню Йорк. Когато приключил акта, направил лек поклон.
Пръстите ми трепереха, когато обърнах страницата, за да прочета датата на първоначалния доклад. Беше денят, преди Мария да бъде убита.
Изведнъж ми просветна кой е изнасилвачът.
Касапина. Убиецът, когото преследвах. Сега си спомних поклона му от покрива, неочакваното му посещение в дома ми.
Касапина.
Бях готов да заложа живота си, че е той.
Четвърта част
Ловецът на дракони
84.
Нана вдигна телефона в кухнята, където семейството се бе събрало, за да помага в приготвянето на вечерята. Всички имахме задачи — от беленето на картофи до правенето на богата салата и подреждането на сребърните прибори върху масата за вечеря. Напрегнах се, когато телефонът иззвъня. Сега какво, да не би Сампсън да е открил нещо за Касапина?, помислих си.
— Здравей, скъпа, как си? — заговори Нана в слушалката. — Как се чувстваш? О, радвам се да го чуя. Ей сега ще ти го дам. Алекс е при мен и реже зеленчуци. О, да, много е добър. Но ще стане още по-добър, след като чуе гласа ти.
Досетих се, че е Кайла, затова се обадих от дневната. Докато вдигах слушалката, се запитах кога се бяхме превърнали в семейство, което има телефони във всяка стая, да не говорим за мобилните, с които напоследък Деймън и Джени ходеха на училище.
— Как си, скъпа? — изрекох, като се опитвах да имитирам напевния глас на Нана. После подвикнах на малобройната си, но любопитна публика, която се кикотеше и си шушукаше: — Затворете телефона в кухнята!
— Дочуване, Кайла! — пропя домочадието ми в един глас.
— Дочуване, Кайла — додаде и Нана. — Всички те обичаме. По-скоро оздравявай!
Когато най-сетне затвориха, Кайла рече:
— Аз съм добре, възстановявам се много бързо. Почти оздравях и много скоро ще съм готова отново да сритам нечий задник.
Усмихнах се. Обля ме топла вълна само като слушах гласа й.
— Е, хубаво е, че отново си станала заядлива — подхвърлих шеговито.
— Аз също се радвам да те чуя, Алекс. Както и децата и Нана. Съжалявам, че миналата седмица не се обадих. Баща ми не беше много добре, но вече се оправи. А и ти ме познаваш, свърших малко работа на благотворителни начала в квартала. Както знаеш, просто мразя да ми плащат за лекуване.
Настъпи кратка пауза, но аз побързах да я запълня с въпроси за семейството на Кайла, за живота в Северна Каролина, където и двамата бяхме родени. След няколко минути се поуспокоих от неочакваното й обаждане и влязох в обичайния си тон.
— Наистина ли си добре? — попитах я. — Вярно ли е, че почти си оздравяла?
— Да. Доста неща ми се избистриха. Имах време да помисля и стигнах до заключението, че ми е нужна промяна. Алекс, обмислям възможността да не се връщам във Вашингтон. Исках да поговоря с теб, преди да го съобщя на някой друг.
Стомахът ми се сви, сякаш се намирах във високоскоростен асансьор. Подозирах нещо подобно, но въпреки това решението й ме изненада.
— Тук има да се свърши толкова много работа — продължи да говори Кайла. — Пълно е с болни хора. А и аз съм забравила колко хубаво, колко спокойно и умиротворяващо е това място. Съжалявам, май не се изразявам особено добре.
Реших да поразведря разговора.
— Наистина не се изразяваш добре, но това ви е недостатъкът на вас, учените.
Кайла въздъхна дълбоко.
— Алекс, мислиш ли, че греша? Разбираш какво намеквам, нали?
Щеше ми се да й кажа, че дяволски много греши, че трябва да се втурне презглава към Вашингтон, но не можех да се заставя да го изрека на глас…
— Кайла, единствено ти знаеш кое е най-доброто за теб. Никога не бих се опитал да повлияя върху решението ти. Знам, че не мога дори и да го искам.