— Поне си честен — рече тя. — Наистина аз трябва да реша кое е най-доброто за мен. Това е в характерите и на двама ни.
Продължихме разговора още малко, но когато затворих телефона, имах ужасното усещане, че току-що съм я изгубил. Защо не й казах, че имам нужда от нея? Защо не настоях да се върне във Вашингтон колкото се може по-скоро? Защо не й признах, че я обичам?
След вечерята се качих на тавана — моето спасително убежище, и се опитах да забравя всичко, заравяйки се в старите доклади от времето на смъртта на Мария. И отново потънах в спомените… Мария ми липсваше повече от всякога, опитвах се да си представя какъв щеше да бъде животът ни, ако бе жива.
Минаваше един след полунощ, когато най-после слязох на пръсти долу. Отново се промъкнах в стаята на Али и тихичко легнах до моето сладко, унесено в сън момче.
Хванах внимателно малката му ръчичка и промълвих само с устни:
— Помогни ми, мъниче.
85.
Нещата сега се развиваха бързо… — за добро или за зло. Майкъл Съливан не се бе чувствал толкова напрегнат, но и готов за действие от години. Това възродено чувство му харесваше. Той се бе завърнал, по дяволите! Най-добрият отново беше на сцената. Никога досега не е бил така дотам изпълнен с гняв и в същото време толкова съсредоточен. Единственият проблем беше, че не можеше повече да си седи кротко в мотелската стая и да гледа стари епизоди на „Закон и ред“41 или да играе футбол и бейзбол с момчетата.
Имаше нужда отново да поеме на лов, да се раздвижи, да покачи адреналина, и то по-скоро.
Грешка.
И ето го пак във Вашингтон — където не би трябвало да бъде — дори и с новата си къса прическа и сребристосинята си спортна кола, с която приличаше на някое смотано юпи, което си проси да го цапардосат по мутрата.
Но по дяволите, харесваше жените тук и най-вече наперените амбициозни мадами с успешна кариера. Тъкмо бе прочел „Селата“42 на Джон Ъпдайк и се чудеше дали дъртият писател е толкова надървен, колкото някои от героите му. Нали същият този стар мераклия бе написал „Двойки“. Освен това Ъпдайк беше на седемдесет и няколко години и все още драскотеше за секса, сякаш е тийнейджър от някоя ферма в Пенсилвания, който чука всичко живо, без значение дали е на два или на четири крака. Но по дяволите, мислеше си Съливан, може би смисълът на книгата му убягваше? Или пък е убягнал на Ъпдайк… Дали е възможно авторът да не разбира това, за което пише?
Както и да е, Касапина наистина си падаше по елегантните жени в Джорджтаун, облечени в скъпи модни дрешки. Те ухаеха готино, изглеждаха страхотно, говореха изискано. „Жените на Джорджтаун“ — ето от това би излязъл хубав роман, който някой би могъл да напише, може би дори Джон Ъпдайк.
Тези мисли забавляваха Касапина, докато шофираше от Мериленд и слушаше в колата „Ю Ту“ и Боно. Певецът хленчеше как би искал да прекара малко време в главата на любимата си. Какъвто си беше старомоден ирландски романтик, Съливан се зачуди дали това е толкова страхотна идея. Дали Кейтлин иска да влезе в неговата глава? Определено не. А дали той имаше нужда да бъде в нейната? Не. Защото всъщност не харесваше празните пространства.
И така, къде се намираше в момента?
Тридесет и първа улица, нагоре по Блу Али, която по това време на деня пустееше. За разлика от вечерта, когато в тази част на Вашингтон клубовете са отворени и оживени от прииждащи тълпи.
В момента слушаше Джеймс Макмърти43 и „Безсърдечните копелета“. Харесваше диска достатъчно, за да остане още няколко минути в колата.
Най-после слезе, разкърши се и вдъхна от порядъчно замърсения градски въздух.
Готови или не, но аз съм тук, помисли си той. Реши да мине по Уисконсин Авеню. Щеше да огледа мадамите там, а може би и да успее да подмами някоя в странична алея. А после ще му мисли в зависимост от настроението си. Той беше Майкъл Съливан, Касапина от Слиго, най-откаченото копеле, живяло някога на това въртящо се кълбо, обгърнато от мръсни газове. Как беше онова старо изречение, което харесваше… Три от четирите гласа в главата ми казват — върви и го направи.
Входът към алеята откъм Тридесет и първа улица бе окъпан в бледожълта светлина, идваща от ресторанта за спагети „Пиколо“. Тук бяха задните входове на повечето заведения по Ем Стрийт, която бе успоредна на алеята.
Касапина мина покрай ресторант за барбекю, френско бистро и някаква миризлива закусвалня за мазни хамбургери.
Забеляза двама типове, които вървяха по алеята, после още двама — всички се бяха запътили към него.
Какво, по дяволите, беше това?
41
Полицейски сериал по Ен Би Си от 1990 г., участват Джеси Мартин, Джеръми Систоу, Лайънс Роуч; досега са излъчени 393 епизода. — Б.пр.
43
Джеймс Лорън Макмърти (р. 1962 г. във Форт Уърт, Тексас), свири на китара от седемгодишен, рок музикант, песните му съдържат много социални мотиви. — Б.пр.