След тези думи Касапина затвори.
Маджоне бързо навлече хавлията си и закрачи към входната порта. Не можеше да повярва на очите си — отпред беше спрял микробус за доставки на „Федерал Експрес“!
Това означаваше, че побърканото копеле Съливан сигурно в момента наблюдава къщата. Възможно ли беше? Наистина ли това, което току-що му бе казал, се случваше?
— Винсент! Марио! Довлечете си задниците тук! — изрева Маджоне на бодигардовете си, които се появиха тичешком откъм кухнята със сандвичи в ръка.
Босът нареди на един от хората си да отвори пратката — още там, край басейна.
— Снимки са, господин Маджоне — провикна се бодигардът след няколко изнервящи минути. — Ужасно красиви гледки.
93.
— Май го открихме!
Тъкмо бях приключил сутрешната терапия с една пациентка. Казваше се Емили Коро и си бе тръгнала, за да се заеме с учителските си задължения, а аз се надявах, че вече ще се справя с подобрено самочувствие. А сега Сампсън се обаждаше на мобилния ми телефон. Големия Джон обикновено не се въодушевяваше лесно, така че трябваше да има основателна причина за развълнувания му глас.
Така се и оказа.
Късно същия следобед двамата с него пристигнахме във Флатланд, район на Бруклин. Трябваше да открием местната кръчма „Томи Маккой“.
Когато влязохме, чистото и спретнато заведение беше полупразно. В далечния край на излъскания до блясък махагонов бар седяха единствено барманът — едър ирландец с бандитски вид, и един по-дребен, но добре сложен тип, вероятно около четиридесет и пет годишен. Казваше се Антони Мулино и се изявяваше като художник в Манхатън. Знаехме, че е някогашен близък приятел на Майкъл Съливан.
Настанихме се от двете му страни.
— Уютничко — отбеляза с усмивка той. — Няма да побягна, момчета. Дойдох тук по своя воля. Опитайте се да го запомните. По дяволите, двама мои чичовци са ченгета тук, в Бруклин. Ако желаете, можете да проверите.
— Вече го направихме — осведоми го Сампсън. — Единият е пенсионер, живее в Мъртъл Бийч; другият е отстранен временно.
— Е, значи всичко е ясно. Не е чак толкова зле. Все сме в играта.
Двамата със Сампсън се представихме и Мулино заяви, че познава Джон отнякъде, но не се сещаше от къде по-точно. Добави, че следял случая с шефа на руската мафия, известен с прозвището Вълка, разследване, по което работех, докато бях в Бюрото.
— Чел съм за теб и в някакво списание, но не се сещам кое — рече той.
— Не съм чел статията — казах. — В „Ескуайър“51.
Мулино схвана шегата и се засмя дрезгаво, сякаш се изкашля. После попита:
— И така, как сте разбрали за мен и Майки? Доста време мина. Стара история.
Сампсън му разкри малка част от това, което знаехме — че ФБР е сложило камери в частен клуб, посещаван често от Джон Маджоне. Знаехме, че Маджоне е наредил да очистят Касапина, а Касапина търси разплата.
— Агенти на Бюрото са разпитвали в Бей Паркуей и името ти изскочило — обясни Сампсън.
Мулино дори не го изчака да довърши. Забелязах, че докато говори, постоянно движи ръцете си.
— Добре, частния клуб в Бенсънхърст — започна той. — Били ли сте там? Стар италиански район. Повечето сгради са двуетажни, с магазинчета отпред, нали се сещате? Местенцето е виждало и по-добри времена, но все още е приятно. Двамата с Майки отраснахме недалеч оттам. Само не проумявам как се вписвам аз в цялата сегашна картинка. Не съм го виждал от години.
— Според досиетата на ФБР ти си му приятел — осветлих го аз.
Мулино поклати глава.
— Бяхме близки като деца. Но оттогава мина много време, момчета.
— Били сте приятели и когато сте били двадесетгодишни. И той все още поддържа връзка с теб — казах. — Поне според информацията, с която разполагаме.
— А, коледните картички! — засмя се Мулино. — Сега се сетих. Майки беше особен тип, изцяло непредсказуем. От време на време изпраща поздравителни картички. Но за какво е всичко това? Да не би да съм в опасност?
— Ние знаем, че нямате връзки с мафията, господин Мулино — обади се Сампсън.
— Хубаво е да го чуя, защото наистина не съм имал. Всъщност малко ми писна от всички тези глупости, които се дрънкат срещу нас, италианците. „Бада бинг“52 и тям подобни щуротии. Разбира се, някои момчета говорят по този начин. И знаете ли защо? Заради телевизията.
— А сега ни разкажи за Майкъл Съливан — подканих го. — Искаме да чуем всичко, което знаеш за него. Дори да са неща от миналото.
Антони Мулино си поръча още едно питие — този път минерална вода — от самия Томи Маккой. Започна да говори без притеснение, поне думите му се лееха лесно.
51
Списание от 1933 г., издавано от „Хърст Корпорейшън“, отначало за мъжка мода, негови сътрудници са били Хемингуей, Фицджералд, Дороти Паркър. — Б.пр.