— Ще ви разкажа една забавна история. Непорочно зачатие, това си беше то, ирландското християнско братство. В нашия квартал човек трябва да има доста добро чувство за хумор, за да не се замеси в някое от ежедневните сбивания. По онова време Съливан не отбираше много от шеги. Освен това ужасно го беше страх да не му избият предните зъби. Човек би си помислил, че смята да става филмова звезда. Кълна се в Бога, това си беше самата истина. Неговият старец и майка му си оставяха нощно време изкуствените ченета в чаши с вода на нощното шкафче.
Според Мулино Съливан се променил, когато били в гимназията.
— Стана жесток и коварен като змия. Но вече бе придобил доста добро чувство за хумор, за ирландец, искам да кажа.
Наведе се над бара и снижи глас.
— Когато бяхме в девети клас, той уби едно момче — Ник Фратело. Той работеше в магазин за вестници, беше и в комбина с букмейкърите. Постоянно се заяждаше с Майк, често го биеше. Без причина. И Майки го уби с нож за рязане на картон. Това привлече вниманието на мафията и по-специално на Маджоне. Говоря за Маджоне-баща.
Тогава Майки започна да виси в клуба в Бенсънхърст. Никой не знаеше какво точно върши. Дори и аз. Но внезапно започна да разполага с много пари. На седемнадесет или осемнадесет години си купи „Гранд Ам“, истински „Понтиак Гранд Ам“! Много шик кола за онова време. Маджоне Джуниър винаги е мразел Майк, защото той успя да спечели уважението на баща му.
Мулино отмести очи от лицето на Сампсън и ме погледна. После направи жест, нещо като: „Какво друго да ви кажа? Вече мога ли да си вървя?“
— Кога за последен път се видяхте с Майкъл Съливан? — попита го Сампсън.
— За последен път… — Мулино се облегна назад и изигра цяла сценка, сякаш се опитваше да си спомни. Сетне ръцете му отново се разшаваха. — Струва ми се, че беше на сватбата на Кейт Гарджънс в Бей Ридж. Преди шест или седем години. Поне това е последният ми спомен. Разбира се, вие, момчета навярно сте документирали живота ми на аудио и видеокасети, така ли е?
— Може би, господин Мулино. И къде е Майкъл Съливан сега? От къде изпраща коледните картички?
Мулино сви рамене и вдигна ръце, сякаш разговорът започваше да го дразни.
— Бяха само две картички. Доколкото си спомням — изпратени от Ню Йорк. Май от Манхатън. Нямаше обратен адрес, момчета. Затова по-добре вие ми кажете къде е Майки сега.
— Той е точно тук, в Бруклин, господин Мулино — осведомих го. — И двамата сте се видели преди две вечери в бара на „Честърфийлд“ на Флатбуш Авеню. — После му показах снимката, на която се виждаха двамата с Майкъл Съливан.
Мулино сви рамене и се усмихна. „Голяма работа! — сякаш искаше да ни каже. — Просто ме хванахте в лъжа“.
— Той беше мой приятел. Обади ми се, искаше да поговорим. Какво можех да сторя, да му откажа ли? Не е добра идея. А защо тогава не сте го заловили?
— Лош късмет — признах му. — Агентите по наблюдението не са знаели как изглежда в момента — бръсната глава, пънкарски стил от седемдесетте. Затова пак те питам — къде е приятелят ти тези дни?
94.
Майкъл Съливан нарушаваше старите закони на честта и неписаните правила на Фамилията. И го знаеше. Отлично разбираше и последствията. Но те бяха започнали тази глупост… Първи се опитаха да го убият, при това пред децата му.
Сега той щеше или да довърши започнатото, или да загине. Но какъвто и да беше изходът, ловът си заслужаваше. Дяволски си заслужаваше.
В десет и половина в неделя сутринта той караше пикап на „Юнайтед Парсъл Сървис“53 (ЮПС), който бе отвлякъл само преди двадесетина минути. Първо микробус на „Федерал Експрес“, а сега и ЮПС, не можеше да се каже, че не е човек на традицията. Шофьорът беше отзад, опитвайки се да се съвземе въпреки прерязаното гърло.
Върху предното табло имаше снимка на приятелката или съпругата му, която бе почти толкова грозна, колкото умиращия шофьор. На Касапина не му пукаше за непланираното убийство. Не изпитваше нищо към този непознат. А в интерес на истината, за него всички бяха непознати, дори собственото му семейство през по-голямата част от времето.
— Хей, добре ли си там отзад? — опита се той да надвика шума от двигателя на раздрънкания пикап.
Отговор не последва.
— И аз така си помислих, приятел! Не се тревожи за нищо — успокои го Касапина. — Нито за пощата, ни за всичко останало — дъжд, сняг, суграшица, каквото и да е.
Спря големия кафяв пикап пред средно голяма къща в стил ранчо в Розлин. Грабна два големи кашона за доставки от металната лавица зад шофьорската седалка. Запъти се със забързани крачки към входната врата, подражавайки на момчетата в кафяви куриерски униформи, които бе гледал по телевизията. Дори си подсвиркваше някаква весела мелодийка.