Мулино вдигна ръце. Изражението му беше озадачено или по-скоро тревожно. Понякога бе трудно да се определи.
— Дори не съм въоръжен. В живота си не съм носил оръжие.
— Може би не е зле да започнеш, особено с тези приятелчета, дето ги имаш — посъветва го Сампсън. — Помисли си над предложението ми, братле.
— Добре, братле — съгласи се Мулино и се изсмя злобно, което ме накара да си припомня кой всъщност е той.
Неочакваният ни посетител отвори вратата на колата и се плъзна на задната седалка. Въпросът защо е дошъл тук и какво иска продължаваше да не ми дава мира.
— Той няма да дойде, нали? — попитах го, след като Мулино затръшна вратата.
— Не, няма да дойде — отвърна убедено. — Никога не е смятал да го прави.
— Ти ли го предупреди?
Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане. Беше присвил очи. Нещо в поведението му издаваше нервност, някакво притеснение. Явно нещо не беше наред.
— Нямаше нужда да го предупреждавам. Като човек, който разчита единствено на себе си, Майк умее да се грижи за безопасността си. — Гласът му бе тих, почти шепнеше.
— Обзалагам се, че е така — кимнах.
— И какво стана, Антони? — включи се в задушевния ни разговор Сампсън. — Къде е приятелчето ти сега? Защо си тук вместо него?
Гласът на Мулино прозвуча, сякаш иде изпод земята. Не можах да схвана какво казва.
Нито пък Сампсън. Той се извърна леко към него:
— Я повтори. Чу ли ме? Говори членоразделно!
— Тази вечер той е убил Джон Маджоне — рече Мулино. — Отвлякъл го е и после го е нарязал. Отдавна се готвеше за това.
В колата настъпи пълна тишина. Съмнявам се, че нещо би могло да ме изненада повече. Чувството, че са ни измамили, напълно се оправда.
— Откъде знаеш? — попитах го накрая.
— Живея в квартала. Понякога Бруклин прилича на малко провинциално градче. Всъщност винаги е бил такъв. А и Майкъл ми се обади, след като си свършил работата. Искаше да сподели.
Сампсън се извърна към него.
— Значи няма да дойде тук, за да вземе семейството си. Не се ли бои за тях?
Продължавах да наблюдавам Мулино в огледалото за обратно виждане.
— Това не е неговото семейство — рече той. — Дори не ги познава.
— Чия е къщата тогава?
— Не зная кои са. Той си ги е избрал — просто семейство, което прилича на неговото.
— За него ли работиш? — продължих да го разпитвам.
— Не. Но бяхме добри приятели. Аз бях този, който се боеше той да не пострада. А Майк винаги ме е защитавал, затова му помогнах. Ако се наложи, бих го направил отново. По дяволите, аз му помогнах да убие стареца си.
Сампсън го гледаше с леден поглед. Най-сетне попита:
— Защо дойде?
— Той ме накара — призна Мулино.
— Защо?
— Ще трябва да питаш него. Може би защото обича да се покланя, след като си свърши работата. Това му е обичай, знаеш го. Прави поклон. Едва ли би искал да го видиш.
— Вече съм го виждал — мрачно поклатих глава.
Мулино отвори задната врата на колата, кимна ни и слезе. После изчезна в нощта.
Както и Касапина.
103.
Същата нощ се върнах във Вашингтон. По пътя си мислех за оня афоризъм, че животът е това, което ти се случва, докато си твърде зает да кроиш планове.
Исках да видя децата и Мама Нана. Имах и пациентите, които разчитаха на мен и имаха час за следващия ден. Нана винаги мърмори, че за мен най-важното е да помагам на хората, нарича го „твоето проклятие“. И навярно е права.
Виждах съвсем ясно лицето на Майкъл Съливан, лекия му поклон. Мисълта, че е все още на свобода, ме убиваше. Според ФБР мафията вече бе обещала награда от един милион долара за главата му и още един за семейството му. Продължих да тая подозрението, че Касапина може би е информатор на Бюрото или на полицията и че едните или другите го закрилят. Но не знаех със сигурност и едва ли някога щях да узная.
Една вечер след изчезването на Съливан, след като децата си бяха научили уроците, аз седях пред пианото на предната веранда и свирех на Джени и Деймън. Продължих до десет часа. След това с децата разговаряхме за майка им. Време беше.
104.
Не съм сигурен защо изпитвах нуждата да им разкажа за Мария точно сега, но държах децата да узнаят истината за нея.
Може би исках те да затворят страницата, нещо, което аз самият не бях успял да сторя до този момент. Никога не съм ги лъгал за майка им, но не им бях казал всичко. Всъщност за едно нещо ги излъгах. Казах на Деймън и Джени, че не съм бил с нея, когато е била застреляна, но съм пристигнал в болница „Сан Антонио“, преди тя да умре, и сме разменили няколко последни думи. Причината беше, че не исках да им разказвам подробности, които не можех да забравя и до днес: звука от куршумите, които я пронизаха, стенанието й, последния й дъх, начина, по който се отпусна в ръцете ми и се свлече на тротоара. След това ужасяващата гледка на кръвта, която обагри гърдите й, и шокиращата мисъл, че раната е смъртоносна. И сега, след десет години, все още си спомням всичко съвсем ясно.