— Напоследък непрестанно мислех за майка ви — казах на децата си онази вечер, докато седяхме на верандата. — Сигурно сте го разбрали.
Хлапетата се сгушиха едно до друго, явно предчувстваха, че това няма да е един от обичайните ни разговори.
— Тя беше невероятен човек… Очите й винаги искряха, пълни с живот. Умееше да изслушва хората, а това е знак за доброта. Обичаше да се смее и да кара и другите да се усмихват. Често казваше: „Ето ти една чаша, пълна с тъга, и друга с радост — коя ще избереш?“ Тя винаги избираше втората.
— Винаги ли? — попита Джени.
— Да. Помисли си за това, Джанеле. Ти си умно момиче. Тя бе избрала мен, нали? От всички страхотни момчета, които би могла да има, тя се спря на един мрачен тип.
Деймън и Джени се усмихнаха. После синът ми каза:
— Разказваш ни всичко това, защото убиецът й се е появил отново… Така ли е? Защо говорим за мама точно сега?
— Това е само една от причините, Дей. Но напоследък осъзнах, че трябва да свърша още неща заради нея. Ето защо разговаряме сега, разбрахте ли?
Деймън и Джанеле слушаха притихнали. Изведнъж гласът ми пресекна и сълзите ми потекоха. Струва ми се, че за пръв път ме виждаха да плача за Мария.
— Обичах я толкова много, обичах майка ви така, сякаш беше част от мен. И все още я обичам.
— Заради нас ли? — попита Деймън.
— Какво искаш да кажеш, скъпи? Не съм сигурен, че те разбрах — опитах да се усмихна.
— Ние ти напомняме за мама, нали? Всеки ден, всяка сутрин, когато ни видиш, си спомняш, че я няма.
— Може би си прав донякъде — поклатих глава. — Но вие ми напомняте за нея по най-прекрасния начин. Вярвайте ми, така е.
Децата чакаха да продължа, без да свалят погледи от мен, сякаш внезапно можех да избягам от тях.
— В нашия живот настъпиха много промени — казах. — Нана остарява, а аз отново работя с пациенти.
— Харесва ли ти да си психиатър? — попита синът ми.
— Да, поне засега.
— Поне засега. Толкова е типично за теб, татко — обади се Джени.
Засмях се, но не потърсих оправдание за думите й. Не че съм против оправданията, но за всичко си има време. А и моментът не бе подходящ.
Спомням си какво ме впечатли, когато прочетох биографията на Бил Клинтън. Той не само признава, че е причинил болка на съпругата и дъщеря си, но не може да устои на желанието да помоли за прошка. Вероятно защото изпитва огромна нужда от любов и съпричастност.
Затова сега направих най-трудното — разказах на Джени и Деймън какво се бе случило с майка им. Разкрих им цялата истина. Споделих с тях всички подробности за смъртта й, за убийството й. Доверих им, че бях свидетел на смъртта й, че бях с нея до последния й дъх, че чух последните й думи.
Млъкнах, защото повече нямах сили да говоря. Джени прошепна:
— Гледай как тече реката, татко. В реката е истината. Така им бях говорил, когато бяха малки и Мария вече не беше с нас. Често ги водех на разходка край река Анакостия и Потомак, карах ги да погледнат водата и изричах точно тези думи: „В реката е истината…“
Или поне тази, която ни е отредено да познаем.
105.
Напоследък бях странно емоционален и предполагам, уязвим.
Това беше едновременно и хубаво, и лошо.
Почти всяка сутрин около пет и половина закусвах с Мама Нана. След това тичах до офиса, преобличах се и в шест и половина приемах пациент.
В понеделник и в четвъртък начело в списъка ми бе Ким Стафорд. Винаги е трудно да сдържаш личните си чувства по време на сеансите, поне с мен е така. Винаги ми е правило впечатление, че някои от колегите ми са твърде хладни, сдържани и дистанцирани. В крайна сметка терапевтите са различни.
Аз просто имах нужда да върша нещата по моя си начин. Понякога с повече топлота, с повече чувство и състрадание, отколкото изисква професията. Имах нужда да наруша правилата. Както се случи при стълкновението ми с Джейсън Стемпъл в полицейското управление, когато едва не го пребих.
До обяд нямах записани пациенти, затова реших да позвъня на Мони Донъли в „Куонтико“. Тя се бе заела да направи някои разследвания по една моя хипотеза за Касапина. Едва й бях казал „здравей“, и Мони ме прекъсна:
— Имам нещо за теб, Алекс. Мисля, че ще ти хареса. В крайна сметка идеята беше твоя.
Мони ми каза, че използвала бележките ми и получила информация за съпругата на Съливан от един наемен убиец на мафията, който бил включен в програмата за защита на свидетели. Понастоящем живеел в Мъртъл Бийч, Южна Калифорния.