107.
Съливан най-после пристигна в Стокбридж, недалеч от границата между Масачузетс и Ню Йорк. Използва GPS-а си, за да открие къщата. Беше готов да свърши работата си и да спечели дневната си надница.
„Да вървят по дяволите добрите дела“, помисли си Касапина. Намери къщата, която се оказа доста „провинциална“ и поне според него много стилна. Беше разположена край тихите води на изкуствено езеро, заобиколена от кленови дървета, брястове и борове. Черното „Порше Тарга“, паркирано на алеята за коли, приличаше на модерна скулптура.
Бяха му казали, че четиридесет и една годишната жена на име Мелинда Стайнър, която се очаква да е в къщата, кара шикозен червен мерцедес, спортен модел. Чие тогава беше поршето?
Съливан паркира отстрани на главния път зад дебелия ствол на стар бор и около двадесетина минути наблюдава къщата. Забеляза, че вратите на гаража са затворени. Може би лъскавият червен мерцедес със сгъваем покрив беше вътре.
В такъв случай кой е притежателят на черното порше?
Като внимаваше да не излиза от прикритието на гъстите клони, той долепи до очите си германския бинокъл. След това бавно огледа един по един източните и западните прозорци на къщата.
Изглежда, в кухнята нямаше никого — вътре беше тъмно и не се забелязваше никакво движение.
Нито пък в дневната, която също беше тъмна.
В къщата обаче трябваше да има някого.
Накрая ги забеляза в ъгловата спалня на втория етаж, вероятно господарските покои.
Мелинда Стайнър, заедно с някакъв русокос четиридесетгодишен мъж, вероятно собственикът на поршето.
Прекалено много грешки, за да се преброят, помисли си Касапина. Шибана поредица от грешки.
Това, което обаче можеше съвсем лесно да сметне, беше, че седемдесет и петте хиляди долара, които му плащаха, за да свърши работата, току-що се бяха удвоили. Защото той никога не вършеше две неща на цената на едно.
Касапина закрачи към провинциалната къща с пистолет в едната ръка и кутия с инструменти в другата. Изпитваше удоволствие от предстоящата работа.
108.
Много малко неща в живота те карат да се чувстваш по-добре от увереността, че умееш да си вършиш работата добре. Докато приближаваше към къщата, Майкъл Съливан си мислеше колко много истина се съдържа в това твърдение.
Отбеляза мимоходом, че бялата колониална къща е заобиколена от десетина декара уединени гори. Отзад се зеленееше голям тенис корт с чудесна настилка, по която съседите му в Мериленд бяха запалени.
Но снега той мислеше как най-добре да изпълни задачата си.
Да убие Мелинда Стайнър и любовника й, след като се бе изпречил на пътя му.
Да не убият него…
Няма място за грешки.
Отвори бавно предната дървена входна врата. Хората в провинцията обикновено оставят отключено. Грешка. Беше сигурен, че онези двамата на горния етаж няма да му окажат никаква съпротива.
Но човек никога не може да знае всичко, затова не бъди прекалено самонадеян и не се отпускай!, помисли си Касапина.
Припомни си фиаското във Венеция, когато жертвите замалко не се превърнаха в негови палачи. Сега мафията го търсеше под дърво и камък и някой ден все щеше да го открие.
Така че защо да не е днес, защо не тук?
Посредник в тази задача беше негов стар приятел, но мафията би могла лесно да се добере до него и да го принуди да подмами Касапина в капан.
Но не смяташе, че това ще се случи точно днес.
Ако беше капан, поне щяха да заключат входната врата.
Двойката, която бе видял в спалнята през бинокъла, изглеждаше абсолютно естествена. Бяха прекалено вглъбени в това, което вършеха. А и той не вярваше, че някой освен него може да е толкова коварен, за да измисли подобна постановка.
Докато се изкачваше по предните стълби, до него достигаха стенанията от горния етаж. Пригласяха им скърцащи пружини и глухи удари от таблата на леглото в стената.
Разбира се, съществуваше вероятност всичко да е на запис.
Но Касапина се съмняваше в подобен вариант. А инстинктите му обикновено не го подвеждаха. Със сигурност точно те го бяха опазили жив досега и благодарение на тях много други бяха намерили смъртта си.
109.
Когато стигна до втория етаж, сърцето му биеше учестено, а пъшканията бяха станали по-силни. Той не можа да сдържи усмивката си.
Особена ситуация. Припомни си сцената от един филм, който му хареса много. По-ниският герой, който обикновено беше пиян, трябваше да отмъкне портфейла на друг глупак. За целта се налагаше да се промъкне в спалнята, където двойка трътлести отрепки се съвкупяваха като разгонени свине. Сцената беше наистина великолепна — забавна и напълно неочаквана. Поне за него.