Зави зад ъгъла и надникна в спалнята.
Мъжът и жената бяха в доста добра физическа форма. С хубав тен, атлетични фигури и стегнати дупета. Представляваха секси картинка. Усмихваха се един на друг.
Изглежда, се харесваха, а може би бяха влюбени. Определено им допадаше да правят секс и бяха добри в заниманието си — потни и запъхтени. Русокосият тип явно бе влязъл дълбоко в Мелинда и очевидно това я влудяваше. Цялата сценка беше страшно възбуждаща. Мелинда бе обута в бели дантелени чорапи, което допадна на Съливан. Дали ги е сложила заради него, или заради себе си, запита се неканеният гост.
След като ги наблюдава минута или две, той се изкашля. Изненада, изненада, имало още някой сред нас!
Двойката подскочи и двамата се откъснаха един от друг. А това не беше никак лесно предвид позата им.
— Хей, вие двамата! — подвикна Съливан и се усмихна мило, сякаш бе дошъл да прави анкета за извънбрачни връзки. — Наистина сте добри. Впечатлен съм.
Всъщност и двамата му харесаха, особено тази Мел. Несъмнено изглеждаше страхотно за възрастта си. Хубава фигура и сладко лице, помисли си Касапина.
Дори му хареса реакцията й — не се покри, а се взря право в него, сякаш искаше да му каже: Какво, по дяволите, правиш тук? Това е моята къща, моят любовник и ти нямаш никаква работа сред нас, който и да си! Изчезвай!
— Ти си Мелинда Стайнър, нали? — попита той и насочи пистолета към нея, но без заплашителен подтекст.
Какъв смисъл имаше да ги плаши повече от необходимото? Не таеше омраза към тези непознати, те не бяха мафията и нямаха намерение да го убиват, нито него, нито семейството му.
— Да, аз съм Мелинда Стайнър. А ти кой си? Какво искаш?
В гласа й прозвуча нотка на раздразнение, но липсваше истински гняв. По дяволите, това все пак беше нейната къща и тя имаше право да знае какво търси той в дома й.
Касапина направи няколко бързи крачки в стаята… След което прозвуча глух пукот.
Застреля русокосия в гърлото и челото. Мъжът се свлече от леглото и се просна на пода. Каква полза от всички усилия да се поддържаш в добра физическа форма, за да живееш по-дълго?
Мелинда притисна ръце към лицето си и ахна ужасено.
— О, Боже… — Но не изпищя, което означаваше, че връзката им е била чисто сексуална. Двамата се чукаха, но не бяха влюбени, никак дори.
Докато наблюдаваше лицето й, Касапина си помисли, че тя дори не е харесвала кой знае колко русокосия.
— Добро момиче си ти, Мелинда, мислиш за себе си — рече Съливан и погледна застреляния. — Той не почувства нищо, никаква болка, уверявам те.
— Той е моят архитект — рече жената и бързо додаде: — Не знам защо ти го казвам.
— Просто си нервна. А кой не би бил в твоето положение. Вероятно вече си се досетила, че съм тук, за да убия теб, а не любовника ти.
Стоеше на около три крачки от нея и дулото на пистолета му сочеше право в сърцето й. Въпреки това тя се владееше доста добре, което много го впечатли. Негов тип момиче. Може би тя трябваше да е начело на мафията. Не беше зле да издигне кандидатурата й за поста.
Тази жена определено му харесваше. И внезапно му хрумна, че съпругът й не му бе допаднал особено. Седна на леглото, все още насочил оръжието към голите й гърди.
— Мел, ето какво ще ти кажа. Мъжът ти ме изпрати да те убия. Плати ми седемдесет и пет хиляди долара — обясни й спокойно. — В момента импровизирам, но разполагаш ли с пари? Може би бихме могли да се споразумеем. Предложението ми интересува ли те?
— Да — кимна тя. — Интересува ме.
И това беше всичко.
След две минути бе сключена нова сделка и хонорарът му се учетвори.
„Доста шантави хора има на този свят. Нищо чудно, че сериалът «Отчаяни съпруги» е толкова популярен“ — помисли си Касапина на тръгване.
110.
Двамата със Сампсън не бяхме идвали в Масачузетс от няколко години. Тогава преследвахме лудия убиец с името Господин Смит в акция с кодовото название „Котка и мишка“. Господин Смит навярно беше един от най-умните и коварни психопати, с които дотогава си бяхме имали работа. Той едва не ме уби. Така че не би могло да се каже, че докато пътувахме в колата на Сампсън от Вашингтон към Бъркшир, се бяхме отдали на особено хубави спомени.
По пътя спряхме да хапнем в ресторанта на братовчед ми Джими Паркър — „Червената шапка“ в Ървингтън, Ню Йорк. Вкусната храна разнообрази деловото ни пътуване. Бяхме сами, без подкрепление, което да ни пази гърба. Все още не знаех какво ще правя, ако открия Касапина. Ако вече не бе избягал.
По пътя слушахме записи на Лорън Хил58 и Ерика Баду59 и не говорихме много за Майкъл Съливан. Поне не докато не стигнахме до края на магистралата в Кънектикът и не пресякохме границата с Масачузетс.