— И така, какво правим тук, Джон? — наруших мълчанието аз, най-после преминавайки на въпроса.
— Както винаги, преследваме лошото момче — отвърна той. — Нищо не се е променило, нали? Убиец и изнасилвач. Ти си Ловеца на дракони. Аз те придружавам.
— Само ние двамата, така ли? И няма да се обадим в местната полиция? Никакво ФБР? Знаеш, че току-що пресякохме границата на щата.
Сампсън кимна.
— Предполагам, че този път е лично. Или греша? Освен това той заслужава да умре, ако се стигне дотам, което никак не е изключено. И вероятно ще стане.
— Прав си, лично е. Никога не е било по-лично. Всичко започна доста отдавна и трябва най-после да свърши. Но…
— Никакво „но“, Алекс. Ние трябва да го довършим.
Изминахме следващите няколко километра в мълчание. Но трябваше да обсъдя по-подробно със Сампсън детайлите.
— Не смятам само да му отмъстя, ако го открием. Не съм някой, който търси саморазправа, Джон.
— Зная това — кимна Сампсън. — Зная кой си, Алекс. Ако изобщо някой знае. Нека да видим какво ще стане, може би той дори не е тук.
Около два часа същия следобед пристигнахме в град Флорида. След това се отправихме да търсим къщата, където се надявахме най-после да приключим веднъж завинаги с Майкъл Съливан. Вече усещах как напрежението ме обзема. Отне ни още половин час, докато открием мястото с изглед към реката в полите на планината. Огледахме къщата. Видя ми се пуста. Дали някой отново не бе предупредил Съливан?
И ако е така, кой би могъл да го стори? Дали той наистина не участва в програма за защита на свидетели? ФБР ли го пазеше? Те ли го бяха осведомили, че искаме да го заловим?
Отправихме се към центъра на града и обядвахме в ресторант от веригата „Денис“. Докато се справяхме с яйцата и картофите, Сампсън не беше особено разговорлив.
— Добре ли си? — попита той накрая, след като донесоха кафето.
— Ще бъда по-добре, ако го пипнем. Прав си, че това трябва да свърши.
— Тогава да вървим и да го направим.
Така че се върнахме при къщата. Малко след пет часа едно комби пое по алеята за коли и спря точно отпред. Той ли беше? Наистина ли най-после бяхме открили Касапина? Три момчета слязоха от задната седалка, последвани от шофьора — хубава, тъмнокоса жена. Беше очевидно, че са семейство и се разбират добре. Размениха си закачки на моравата, после нахлуха шумно в къщата.
Носех снимка на Кейтлин Съливан, но нямаше нужда да я погледна, за да разбера, че е тя.
— Този път сме попаднали на правилното място — казах на Сампсън. — Тази жена е Кейтлин, а това са синовете на Касапина.
— Ако останем тук, той ще ни види — отбеляза приятелят ми от детинство. — Не е някой надрусан малоумник, който ще се остави да го хванат.
— Тъкмо на това разчитам — кимнах.
111.
Майкъл Съливан беше далеч от къщата си в Западен Масачузетс. В седем и половина същата вечер той влезе в просторна къща с десет спални в Уелзли, богато предградие на Бостън.
Вървеше на няколко крачки след Мелинда Стайнър, чиито дълги крака и стегнат задник бяха приятна гледка. Мелинда също го знаеше. Походката й бе едновременно грациозна и провокативна.
Една от стаите встрани от широкото преддверие бе осветена от три впечатляващи полилея, вероятно дело на личния й декоратор.
— Скъпи, прибрах се! — извика тя и пусна пътническата си чанта, която тупна шумно върху идеално полирания под.
Гласът й не издаваше никакво притеснение, никаква тревога или предупреждение. Говореше като любяща съпруга.
Тя е дяволски добра, помисли си Съливан. Радвам се, че не съм женен за нея.
Но от стаята, където работеше телевизорът, не се чу никакво поздравление. Нито звук.
— Скъпи! — извика тя отново. — Тук ли си? Върнах се от провинцията. Джери?
Това със сигурност беше доста неприятна изненада за копелето. Скъпи, аз съм си у дома и още съм жива!
Най-после на прага се появи мъж с уморено изражение, измачкана риза на дискретно райе, къси шорти и яркосини джапанки.
Виж ти — той също беше доста добър актьор. Сякаш всичко на този свят си беше наред.
Е, поне до момента, когато видя Касапина да стои редом с любимата му съпруга. Същият, на когото бе поръчал да я убие в къщата им в провинцията.
— Здравей, скъпа. Кой е този мъж, Мел? Какво става? — попита Джери, щом зърна Съливан в коридора.
Касапина вече бе извадил пистолета си, а дулото му сочеше в топките на домакина по бельо. После обаче вдигна оръжието и се прицели в сърцето му, макар че лицемерното копеле едва ли имаше такова. Да убие съпругата си? Що за студен и безчувствен боклук беше този тип?