— О, здравей, Мариан, Мариан — прошепна напевно. — Нали те предупредих да не говориш!
— Не съм казала на никого — едва чуто промълви тя. — Моля те…
— Лъжеш. Обясних ти какво ще се случи. По дяволите, дори ти го показах на снимка!
— Не съм казала, повярвай ми! — проплака момичето. — Обещах ти…
— Аз също ти обещах нещо, Мариан. Заклех се в очите на майка си.
Преряза гърлото й отляво надясно. После още веднъж, в обратна посока.
Докато момичето се извиваше в предсмъртни гърчове на пода, давейки се в кръвта си, той й направи няколко снимки.
Най-хубавите досега, не се съмняваше в това. Не искаше да я забрави, никога.
12.
Следващата вечер Съливан все още беше във Вашингтон. Знаеше съвсем точно какво си мисли Джими Бомбето, но приятелят му беше твърде предпазлив и прекалено се страхуваше за оцеляването си, за да попита: Имаш ли представа какво, по дяволите, правиш? Защо все още сме във Вашингтон?
Е, в интерес на истината, той имаше. Караше откраднат „Шевролет Капри“ с тъмни стъкла по улиците на столичния квартал, известен като Саутийст. Търсеше конкретна къща, готов да убие отново. И всичко това заради Мариан. И нейната голяма уста.
Помнеше адреса наизуст и предполагаше, че вече е съвсем наблизо. Трябваше да направи още един удар и тогава двамата с Джими можеха да напуснат Вашингтон.
— Улиците тук ми напомнят за дома — промърмори Джими, докато се взираше през предното стъкло. Опитваше се гласът му да звучи безгрижно, сякаш наистина се шляят просто така. Но след стрелбата в китайския квартал това не му се удаваше много.
— И защо? — попита ехидно Касапина. Знаеше какво ще каже Джими, винаги знаеше. В интерес на истината предсказуемостта на партньора му през повечето време му действаше успокоително.
— Всичко се разпада направо пред очите ти — въздъхна философски Бомбето. — Също като в Бруклин. И си има причина защо е така. Виждаш ли ваксаджийчетата, дето висят на всеки ъгъл? Кой, по дяволите, би искал да живее тук? И то по този начин?
Майкъл Съливан се усмихна хладно. Джими понякога изпадаше в мрачни настроения и му лазеше по нервите.
— Ако поискат, политиците могат да оправят цялата тази бъркотия — рече Касапина. — Няма да е толкова трудно.
— Ах, Майки, ти си такава мека душичка. Може би трябва да се кандидатираш за сенатор. — Бомбето поклати глава и се обърна, уж да погледне през страничния прозорец. Знаеше, че не бива да прекрачва определени граници.
— Аха, и ти всъщност не се питаш какво правим още тук — изгледа го насмешливо Касапина. И не си мислиш, че съм най-шантавият човек в Америка? Може би ти се иска да скочиш от колата и да се затичаш към „Юниън Стейшън“, за да вземеш влака за Ню Йорк, а Джими?
Продължаваше да се усмихва, така че Бомбето реши също да се засмее. Направи го предпазливо. През изминалите няколко години той бе видял как Съливан убива с усмивка двама от техните „приятели“ — единия с бейзболна бухалка, а другия с френски ключ. Трябваше постоянно да внимава.
— И така, какво правим тук — престраши се да попита той накрая. — След като вече би трябвало да сме в Ню Йорк…
Касапина сви рамене.
— Търся къщата на едно ченге.
Бомбето притвори очи.
— О, Господи! Ама защо точно ченге? — Дръпна периферията на шапката си по-ниско на челото, сякаш искаше да се скрие в нея.
Касапина отново сви рамене, но се развесели.
— Довери ми се. Нима някога съм те издънвал? Да помниш някога да съм прекалявал?
Този път и двамата се разсмяха. Дали Майкъл Съливан някога бе прекалявал? По-щур въпрос от този едва ли можеше да има.
Отне му още двадесетина минути, за да открие къщата, която търсеше. Беше на два етажа и изглежда, наскоро бе пребоядисана. По первазите на прозорците отвън имаше саксии с цветя.
— Ченгето тук ли живее? — оживи се Джими. — Всъщност мястото си го бива, добре се е уредил.
— Да, но аз мисля да се намеся и да му създам малко бъркотия. Може би ще използвам триона си. Ще направя някоя и друга снимка.
Бомбето потръпна.
— Мислиш ли, че е добра идея? Сериозно се съмнявам…
Касапина го погледна подигравателно:
— Знам, че се съмняваш. Виждам как мозъкът ти вече се е задръстил от шубе.
— Как се казва ченгето? — едва успя да попита Джими. — Не че има значение…
— Името му е Алекс Крос — отвърна Съливан.
13.
Касапина паркира една пресечка по-нагоре по Четвърта улица. Слезе от колата и с бързи крачки се върна към уютната къща, в която ченгето обитаваше апартамента на горния етаж. Не му беше трудно да се сдобие с адреса. В крайна сметка мафията имаше връзки в Бюрото.