Внезапно два снопа светлина прорязаха тъмнината — две пламтящи очи, насочени право към нас.
Една кола се носеше насреща ни, а Съливан или някой друг, който отлично познаваше горската пътека, бе приведен над волана.
— Стреляй! — изкрещя Сампсън. — Алекс, стреляй!
118.
Съливан бе скрил този автомобил в гората може би за подобни ситуации. Прицелих се и стрелях няколко пъти.
Но тъмния седан продължаваше да се носи към нас. После внезапно намали. Дали го бях улучил?
Затичах се напред, препънах се в някакъв камък и изругах. Вече не мислех какво да направя и какво не, исках само всичко да свърши.
Тогава видях Съливан да се прицелва в мен, проврял пистолета си през строшеното стъкло. Стори ми се, че устните му се извиха в презрителна усмивка. Приведох се, когато изстрелът проехтя. Той стреля още веднъж, но не ме улучи.
След това потегли с пълна газ. Пъхнах пистолета си в колана, отскочих встрани и се хвърлих върху багажника на колата. Вкопчих се в страничните ръбове и притиснах лице към студения метал.
— Алекс! — изкрещя Сампсън зад мен. — Скачай оттам!
Не го послушах, не можех.
Касапина ускори, но на пътя му имаше прекалено много дървета и камънаци, които му пречеха да се движи по-бързо. Колата се удари в някаква скала, подскочи и предницата й заора в тревата. Ударът едва не ме събори на земята, но успях да се задържа върху капака.
Съливан натисна рязко спирачки.
И се обърна назад. За частица от секундата двамата се взирахме един в друг. Виждах кръвта, която се стича по лицето му. Навярно го бях улучил, когато стрелях по стъклото.
Той вдигна пистолета си и натисна спусъка, но аз се претърколих от багажника и паднах тежко на земята.
После се изправих на колене, вдигнах пистолета си и се прицелих в колата.
Стрелях два пъти към страничния прозорец. Крещях към Съливан… към Касапина… или който и да беше, по дяволите, че го искам мъртъв, че аз ще бъда този, който ще го убие.
Всичко трябваше да свърши.
Точно тук. Точно сега.
119.
Стрелях отново по чудовището, което бе убило съпругата ми и още толкова много хора. С касапски чукове. С триони… сатъри… ножове… Майкъл Съливан — Касапина, умри! Просто умри, копеле. Ако някой заслужава да умре на тази земя, това си ти!
Тогава той излезе от колата.
Какво ставаше? Какво бе намислил?
Закуцука към съпругата си и тримата си синове. По ризата му се стичаше кръв, капеше върху панталоните и обувките му.
После се свлече на моравата пред семейството си. Притегли ги към себе си.
Двамата със Сампсън спряхме да тичаме. Продължихме бавно напред, озадачени от случващото се. Не знаехме какво да предприемем.
Съливан прегръщаше момчетата и Кейтлин, кръвта му обагри дрехите им. Кръвта на баща им, на Касапина. Когато приближих, видях, че очите му са замъглени, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание.
— Тя е добър човек — едва отрони Съливан. — Никога не е знаела с какво се занимавам. И сега не е наясно. Те също са добри момчета. Изведи ги оттук, спаси ги от мафията.
Все още исках да го убия. Но свалих оръжието си. Не можех да стрелям, когато прегръща жената и децата си.
Съливан се изсмя и внезапно насочи дулото на пистолета към главата на жена си. Дръпна я рязко нагоре, за да се изправи.
— Хвърли оръжието или ще я убия, Крос! — извика той. — И окото ми няма да мигне. Ще я застрелям. Дори момчетата. Това не е проблем за мен. Знаеш какъв съм.
Лицето на Кейтлин изразяваше не толкова изненада или ужас, колкото безкрайна тъга. Навярно някога бе обичала този мъж. Най-малкото момче изкрещя на баща си:
— Не, тати, не! Не наранявай мама!
— Крос, хвърли оръжието! — изкрещя Съливан.
Какво можех да направя? Нямах избор. Не и пред съвестта си, не и заради всичко, в което вярвах. Пуснах глока си на земята.
А Съливан се поклони.
После от дулото на пистолета му проблесна изстрел.
Усетих как нещо тежко ме блъсна в гърдите и сякаш ме повдигна от земята. Може би за секунда увиснах на пръсти. Танцувах ли? Нагоре ли се издигах?
Чух втора експлозия — после всичко замря. Знаех, че ще умра, че никога повече няма да видя семейството си. Не можех да обвинявам никого освен себе си.
Достатъчно пъти бях предупреждаван. Просто не пожелах да се вслушам.
Беше дошъл краят на Ловеца на дракони.
120.
Обаче грешах. Не умрях през онази нощ на ливадата пред къщата на Касапина, макар че не успях да избегна втория куршум.
Бях ранен много зле и прекарах следващия месец в многопрофилната болница в Бостън.
Майкъл Съливан бе направил своя поклон, но Сампсън го бе прострелял два пъти в гърдите. Умря там, пред къщата си.