Заобиколи отстрани, опитвайки се да се прикрие, но не се притесняваше особено, че може да го забележат. Хората в тези квартали не говореха за това, което са видели.
Работата трябваше да се свърши бързо, за няколко секунди — да влезе и да излезе от къщата. А после — обратно в Бруклин, за да отпразнува последния си удар и да си получи парите.
Мина през гъсто засетите вечнозелени храсти, ограждащи задната веранда, и се изкачи по стъпалата. Бутна кухненската врата, чиито панти изскърцаха пронизително.
Дотук добре. Влезе съвсем лесно. Очакваше и по-нататък да не се затрудни особено.
В кухнята нямаше никого.
Да не би къщата да беше празна?
После чу бебешки плач и извади пистолета си „Берета“. Опипа острия скалпел в левия си джоб.
Обещаващо развитие. Присъствието на бебета правеше хората по-нехайни. И преди беше убивал обитатели на подобни домове — в Бруклин и Куинс. Беше накълцал на парчета един доносник от мафията в собствената му кухня, а след това бе заредил семейния хладилник с окървавените късове като послание.
Промъкна се надолу по къс коридор, движейки се като сянка. Не издаде нито звук.
После надникна в малка дневна, гостна или каквото там беше, по дяволите!
Гледката, разкрила се пред очите му, не бе тази, която очакваше. Висок, привлекателен мъж сменяше памперсите на две малки деца. Явно си разбираше от работата. Съливан го оцени, защото преди години се бе грижил за тримата си сополиви братя в Бруклин. През живота си бе сменил доста памперси.
— Къде е стопанката на дома? — попита Касапина.
Мъжът вдигна глава — беше детектив Алекс Крос. Но не изглеждаше никак уплашен. Сякаш въобще не бе изненадан, че Касапина е в дома му. Най-малкото трябваше да бъде шокиран… Значи ченгето не беше от страхливците. Макар че не беше въоръжен, зает със сменянето на бебешки пелени, той се държеше достойно, демонстрираше истински характер.
— Кой си ти? — попита детектив Крос, сякаш владееше положението.
Касапина скръсти ръце, като държеше пистолета така, че децата да не го видят. По дяволите, той обичаше малки деца. Проблемите му ги създаваха възрастните. Като неговия старец, той беше ярък пример за това.
— Не знаеш ли защо съм тук? Нямаш ли някаква представа? — присви очи Съливан.
— Може би имам. Предполагам, че ти си убиецът от вчера. Но защо си тук? В моята къща? Това не е правилно.
Касапина сви рамене.
— Правилно, грешно, кой го определя? Предполага се, че съм малко луд. Поне така ми казват някои. Може и да е вярно. Ти как мислиш? Наричат ме Касапина.
Крос кимна с ледена физиономия:
— И аз така съм чувал. Не наранявай децата ми. В къщата няма никой друг освен мен. Майка им не си е у дома.
— И защо ще го правя — да наранявам децата ти? Или теб пред тях? Това не е в мой стил. Ето какво ще ти кажа, ще си тръгна! Както споменах — малко съм луд. Днес извади късмет. Чао, хлапета.
След тези думи Съливан се поклони както след стрелбата по Джан Ан-Ло. После се извърна и напусна апартамента по същия път, по който бе дошъл. Нека голямото и умно ченге се опита да разбере действията му. Не беше чак толкова луд, колкото изглежда — винаги имаше план за всяко свое действие. Знаеше какво прави, защо и кога.
14.
Ненадейната среща с Касапина ме разтърси повече от всичко, което ми се бе случвало досега като полицай. Един убиец бе влязъл в къщата ми. Право в дневната, където бяха децата ми.
И какъв извод трябваше да си направя от това? Предупреждение ли беше? Или просто съм си голям късметлия? Убиецът бе пощадил семейството ми. Но защо изобщо бе нахлул в дома ми?
Следващият ден беше един от най-ужасните в работата ми. Докато една патрулка охраняваше къщата ми, аз трябваше да присъствам на три съвещания заради издънката с Джан Ан-Ло. Носеха се слухове за вътрешно разследване, първото, което щеше да засегне и мен.
Заради тези непредвидени съвещания, плюс допълнителната бумащина и ежедневните ми задачи тази вечер закъснях да взема Мария от Потомак Гардънс. Вече бе тъмно. Чувствах се виновен. Все още не бях свикнал с работата й, а освен това тя отново бе бременна.
Минаваше седем и петнадесет, когато пристигнах в Потомак Гардънс. Но жена ми не ме чакаше отпред както обикновено.
Паркирах и слязох от колата. Запътих се към офиса й, който се намираше на първия етаж, близо до строежа. Ускорих крачки и накрая затичах.
Когато я видях да излиза от вратата, внезапно всичко си дойде на мястото. Голямата й чанта бе пълна с документи и не можеше да се затвори, в ръцете си държеше втора купчина папки.