— Аз съм тук, мамо. Това съм аз. И аз ще дойда с тебе в затвора — възкликна то.
Тя го гледаше с недоверчив и почти уплашен израз, защото знаеше, че момчето е прогонено да загине и не се бе надявала да види лицето му пак. Страхуваше се навярно, че това е някое от щастливите й видения, с които възбуденото въображение често я бе мамило в самотата на пустинята или в затвора. Но когато усети топлината на ръката му в своята и чу неумелото детинско красноречие, даващо израз на неговата любов, тя започна да разбира, че все още е майка.
— Благословен да си, сине мой — ридаеше тя. — Сърцето ми бе изсъхнало. Да, бе мъртво заедно с тебе и твоя баща. А сега тупа, както когато за пръв път те притиснах до гърдите си.
Тя коленичи и го запрегръща, а радостта, за която не можеше да намери слова, се изливаше в накъсани фрази, като мехурчета, бликащи, за да изчезнат на повърхността на някой дълбок извор. Мъките от минали години и още по-страшната опасност, която бе близо, не оставяха и най-малка сянка върху безоблачния бързотечен миг. Скоро обаче присъствуващите забелязаха върху лицето й промяна — съзнанието за печалното й положение се бе върнало и скръбта прати сълзи в изворите, отворени от радостта. От думите, които мълвеше, можеше да се помисли, че избликът на естествена любов за миг е позволил на съзнанието й да разбере своите грешки и да проумее колко се е отдалечила от своя дълг като е следвала повелите на необуздания фанатизъм.
— В горестен час се връщаш при мене, бедно момче — каза тя, — защото пътят на твоята майка ставаше все помрачен и по-мрачен и ето сега краят е смърт. Сине, сине, носих те на ръце, когато нозете ми трепереха, и те храних с храната, от която до смърт се нуждаех. И все пак, зле изпълних задачата си на майка към тебе в тоя живот и сега не ти оставям никакво друго наследство освен мъка и срам. Ще се скитащ по света, ще търсиш, но всички сърца ще са затворени за тебе, а заради мен добрите им чувства ще бъдат превърнати в злост. Дете мое, дете мое, колко много болка очаква крехката ти душа и всичко е заради мене!
Тя зарови лице в косата на Илбрахим и дългите й гарванови кичури, загубили цвят от пепелта на нейната скръб, се посипаха около него като някакъв воал. Тихо преглътнат стон даде израз на душевното й терзание и той не можеше да не предизвика, състраданието на мнозина, които погрешно приеха неволната си добродетел за грях. В женското отделение се разнесоха ридания, а всеки мъж, който бе станал баща, вдигна ръка към очите си. Тобайъс Пиърсън бе смутен и възбуден, но нещо подобно на чувство за вина го потискаше и той не можеше да излезе напред и да се представи за закрилник на детето. Дороти обаче бе наблюдавала погледа на съпруга си. Нейното съзнание бе свободно от влиянието, започнало да му въздействува, и тя приближи квакерката, като се обърна към нея пред погледите на цялото паство:
— Непозната жено, повери това момче на мене и аз ще му бъда майка — каза тя, като хвана Илбрахим за ръката. — Провидението определи по един изключителен начин моя съпруг за негов закрилник и то вече от много дни се храни на масата ни и нощува под нашия покрив, така че стана много скъпо за сърцата ни. Остави крехкото създание при нас и нямай грижа за доброто му.
Квакерката се надигна от пода, но притегли момчето по-близо до себе си, като в същото време гледаше Дороти направо в лицето. Нейните меки, но печални черти и спретнатото облекло на матрона много си подхождаха и наподобяваха стих, прочетен край домашното огнище. Целият й вид доказваше, че е безупречна — доколкото един смъртен може да бъде такъв по отношение на Бога и хората, а фанатичката с власеницата и въжен пояс също така недвусмислено доказваше, че е презряла задълженията на днешния и бъден ден, като изцяло е приковала вниманието си върху последния. Както бяха хванали Илбрахим за ръцете, двете жени представляваха една жива алегория — това бяха разумното благочестие и необуздания фанатизъм в борба за властта над едно младо сърце.
— Ти не си от нашите хора — промълви тъжно квакерката.