От друга страна, понеже податливостта към веселие е и податливост към мъка, бликащото добро настроение от жизнерадостния характер на момчето понякога се заменяше от мигове на дълбока потиснатост. Грижите му не винаги можеха да бъдат проследени до първопричината си, но като че ли най-често произтичаха, макар Илбрахим да бе малък, за да страда по такава причина, от наранена любов. Непостоянството на доброто му настроение често го караше да се провинява спрямо благоприличието, спазвано от пуританското семейство, и не винаги в такива случаи минаваше без да бъде укорен. Но и най-меката дума на истински укор, който той безпогрешно различаваше от престорения гняв, като че потъваше дълбоко в сърцето му и отравяше всичките му игри, докато не усетеше, че му е напълно простено. Илбрахим бе напълно лишен от зломислието, което обикновено е спътник на прекалената чувствителност — удареха ли го, не отвръщаше, наранеха ли го, оставаше му само да умре. Умът му търсеше подкрепа в жизнеспособността на другите — беше растение, което би се увило красиво около нещо по-здраво от себе си, но ако го отхвърлят или откъснат, не му остава друг избор освен да увехне на земята. Проницателността на Дороти я учеше, че суровостта може да пречупи духа на детето и тя го отглеждаше с нежната грижа на човек, който държи в ръцете си пеперуда. Съпругът й показваше същата привързаност, макар че от ден на ден тя се изявяваше с все по-малко на брой домашни ласки.
Чувствата на съседите към квакерското дете и неговите покровители не се бяха изменили за добро въпреки недълговечната победа, спечелена от клетата майка над тяхното съчувствие. Неприязънта и омразата, чийто предмет бе Илбрахим, го натъжаваха много, особено когато нещо го накараше да усети, че децата — негови връстници — споделят враждебното отношение на своите родители. Нежната му и общителна натура бе вече преляла в привързаността си към всичко, което го окръжаваше, и все пак оставаше несподелена любов, която той жадуваше да дари на малчуганите, приучавани да го ненавиждат. Когато настъпиха топлите пролетни дни, Илбрахим привикна да стои с часове мълчалив и неподвижен, заслушан в гласовете на играещите деца, но с привичната си душевна деликатност гледаше да не попада под погледа им и би избягал да се скрие и от най-малкото между тях. Все пак в края на краищата случаят като че ли изпрати посредник между неговото сърце и техните — чрез едно момче с две години по-голЯмо от Илбрахим, което падна и се нарани от едно дърво недалеч от къщата на Пиърсън. Тъй като дома на самия пострадал бе далеч, Дороти с готовност го прие под своя покрив и се превърна в негова грижлива и мила болногледачка.
Без да го съзнава сам, Илбрахим имаше тънък усет към физиономии, който при други обстоятелства би го възпрял да се опитва да се сприятели с това момче. Лицето му правеше лошо впечатление от пръв поглед, но трябваше малко по-внимателно вглеждане, за да се разбере, че причината се таи в едно съвсем леко изкривяване на устата и в неравната, начупена линия на близко разположените вежди. Може би свързано с тези дребни деформации бе почти недоловимото изкривяване на всички стави, както и неравната изпъкналост на гърдите. По такъв начин се получаваше общо взето нормално тяло, но с недостатъци във всяка своя подробност. Момчето бе намусено и затворено, така че селският учител го бе обявил за глупак, макар че в по-сетнешния си живот то прояви амбиция и твърде особени дарби. Но каквито и да бяха телесните му или духовни отклонения, сърцето на Илбрахим се насочи и вкопчи в него, от мига, когато го донесоха ранено в хижата. Преследваното дете сякаш сравняваше собствената си съдба с тази на пострадалия и му се струваше, че дори различните но характер нещастия създават нещо като родство помежду им. Храната, почивката и чистия въздух, от които имаше остра нужда, бяха забравени — той непрекъснато се гушеше край леглото на малкия гостенин и с трогателна ревност правеше всичко възможно, за да бъде проводник на цялата грижа, с която го обаждаха. Докато момчето се възстановяваше, Илбрахим измисляше подходящи за състоянието му игри или пък го развличаше с една своя способност, която навярно бе вдъхнал заедно с въздуха във варварското си родно място. Можеше, да разказва истории, които измисляше на момента и които очевидно нямаха край. Разбира се, приказките му бяха чудовищни, несвързани и без смисъл, но бяха занимателни поради струйката човешка нежност, която протичаше през всички тях и наподобяваше мило познато лице, видяно посред диви и страховити картини. Слушателят му отделяше голямо внимание на тия небивалици, и показваше хитрост, не за годините му примесена с морална поквара, която много остро впечатляваше инстинктивната нравственост на Илбрахим. Все пак нищо не бе в състояние да попречи на неговата нарастваща привързаност, а имаше и много доказателства, че тя среща взаимност от страна на мрачния и упорит характер, за когото бе прахосвана. Най-подир родителите на момчето го прибраха, за да довършат лечението под собствения си покрив.