И зачаках, нервно, разбира се. Цаката му е да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш. И дочаках — късно следобед, като излязла от журнал, сестра ме поведе по разни здрачни коридори — лабиринти. Имах чувството, че иска да си заличим следите и, че дори повтаряме някой и друг коридор. И други чувства, леко страхливо, пропълзяха в уплашеното ми въображение — вървейки на метър пред мен, сестрата ми заприлича на онзи екземпляр-клакьор, от същия вид, който води стадото на заколение и миг преди палача, ще кривне в съседна стая. Съседна стая ли… ами ако иска да ме отведе в съседна стая и каквато е секси ме награби и ми направи нещо… коя ще ме вземе после такъв един, прелъстен и изоставен. Не съм добре, нали, драги ми Читателю; че кой ще е добре, като знае — че след минути ще му бръкнат в сърцето. В окото да ти бръкнат — как ще се чувстваш… а това е Сърце! Разбрицано, но си е мое!
Доизчакахме да изнесат предния пациент, ведно с екипа му. Конвейрът работеше нон-стоп.
Ако Драгият читател е минал вече тази процедура, нека прелисти страница-две. На някой, все пак, ще му е интересно как стават тия работи. Поне на мене ми беше интересно. И друго е интересното — гледах на всичко това, като зрител, като кино; все едно, че не е на мене и в мене, а на чужд човек.
Първо трябва да кажа, че не се усеща нищо; нито болка, нито нещо друго. Предварително знаех, че има два подхода — през слабините или през китката. Екипът беше закачулен и неузнаваем — както при кацането на Луната. Попитах — кой е д-р Чирков; а, че той тази сутрин замина за Берлин. Еее, що ли ми каза — утре ще видим, после ще си приказваме.
Започнаха ме от слабините. Спокоен и уверен глас през цялото време, като диктовка, коментираше какво се прави — всичко се записва на видео. Щяло да ми се допишка при вкарването на контрастното вещество, да съм си пишкал спокойно.
Дишай дълбоко, задръж, пак дишай нормално. Нещо се умълчаха и се огледах. Залата изглеждаше огромна по площ, с надвесени грамадни конструкции, като в атомна електроцентрала. Сложна и тежка апаратура, а-а да се стовари отгоре ми. Раздвижи се безмълвно, дори леко ме притисна; пак се вдигна; ясно, насочва се. Основното осветление загасна, полуздрачи се. Светнаха отляво три почти метрови монитора и приковах поглед в тях. Не съм усетил кога са вкарали, каквото там се вкарва, с миникамерата и нежна светулка започна пътешествието си по кръвоносните ми съдове. Изненада било, че са чисти от към плаки, холестероли и прочие мазнотии; интересно какво е предизвикало инфаркта на миокарда. Обадих се — мисля, че е на психическа почва, преживях силна негативна емоция.
Разказах им:
Американската ни снаха, съпруга на синът ни, подучила петгодишният ни внук да казва, че не обича българските си баба и дядо, щото били лоши. Казаха ми го добри хора. Засмях се, направих се, че е на шега, но после, нощем, преживявах цялата грозота на ситуацията, а имаше и предистория; и — фарк! Нали съм, пусто, емоционален тип!
Следях светулката, накъде се вре из дебрите на проблема. Често противотежестта ми закриваше видимоста и губех представа какво става.
Честно казано, май нищо не разбрах. Увеличението беше многократно; на еднометровия екран се виждаше частица от пулсиращото сърце или така си представях. Гласът даваше команди и искаше различни номера от нещо; мисля че става дума за… как се казва… абе, нещото с което се навлиза навътре; нещо като гъвкава тел… грубо казано.
Видя се запушването, току в сърцето; опитите да го отпушат се проваляха. Стори ми се, че не им достигна дължината на носача; него номер май го използвали при предния пациент. Може и да греша. Съвещаваха се какво да ме правят; изнесоха ме с притискаща тежест върху слабините. Мина без цепене на гърдите. Засега.
Изкарах безсънна нощ, да не би да разместя тежестта и да стане тежък кръвоизлив. Стана ли, не стана ли — слабините ми дълго бяха морави, после сини и накрая зелени от подкожни кръвоизливи.
При изписването ми връчиха епикризата, заедно със стандартна цветна схема на сърцето с кръвоносните съдове и мястото на запушването, както и измененията вследствие на тежкия инфаркт.
Кардиоложката, към която бях прикрепен, ми обясни всичко подробно.
Представете си сърцето, което е голямо колкото юмрука на съответния човек. За захранване с кръв на самото сърце, отгоре има три отвора, които преминават в нещо като три чепки грозде, без зърната. Тая разклонена мрежа покрива цялото сърце.
Най дясната чепка, която храни и митралната клапа, на около два сантиметра от отвора е сто процента запушена. Не могли да я отпушат — била калцирала. Неправилно съм бил лекуван в Русе (!!!), късно съм отишъл при тях; трябвало веднага (!!!), когато съм проходил. И друго: нормално трябвало да съм умрял още при инфаркта, но съм притежавал рядко срещан феномен — естествени байпаси; от съседната лява чепка към запушената, се новообразували съединяващи съдове и захранили поразената страна. Сигурно на младини съм имал претоварвания на сърцето, които са спомогнали за това.