Никой обаче не зае място преди княгинята. Тя седна в средата и заповяда на Збишко и на Дануша да седнат срещу нея, после се обърна към Збишко:
— Пада ви се с Дануша да ядете от една паница, но не бива да й настъпваш краката под масата, нито да я буташ по коленете, както правят другите рицари, защото е още много млада.
На това Збишко отвърна:
— Аз няма да направя това, милостива господарка, освен след две или три години, когато бог ми помогне да изпълня клетвата си и когато тази ягодка узрее; а пък да настъпвам краката й не мога, дори да искам, защото те не стигат до земята.
— Вярно — отговори княгинята, — но ми е приятно да узная, че си добронравен.
След това настъпи мълчание, защото всички почнаха да ядат. Збишко режеше най-тлъстите късчета от наденицата и ги подаваше на Дануша или ги слагаше направо в устата й, а тя, радостна, че й прислужва такъв пременен рицар, ядеше с изпъкнали бузи, мигаше с очички и се усмихваше ту нему, ту на княгинята.
Когато блюдата бяха изпразнени, манастирските слуги почнаха да наливат сладкото и ароматно вино — на мъжете обилно, а на жените по малко; но рицарството на Збишко блесна тогава, когато внесоха големи блюда, пълни с изпратените от манастира орехи и лешници. Тогава орехите бяха рядкост, защото ги караха отдалече, и всички сътрапезници лакомо се нахвърлиха, така че след малко в цялата стая се чуваше само трясък от черупки, чупени със зъби. Но напразно някой би помислил, че Збишко се грижеше само за себе си; той предпочиташе да покаже на княгинята и на Дануша рицарската си сила и въздържание, отколкото да падне в очите им с лакомията си за невижданите вкусни неща, Той загребваше всеки миг пълна шепа ту лешници, ту орехи, но не ги трошеше със зъби, както правеха другите, а ги стискаше е железните си пръсти, счупваше ги, а после подаваше на Дануша извадените от черупките ядки. Дори измисли за нея една игра: като извадеше ядките, той доближаваше до устата си ръката с черупките и със силно духване ги подхвърляше изведнъж чак до тавана, Дануша се смееше толкова силно, та княгинята се обезпокои, че може да се задави, и трябва да се заповяда на Збишко да прекъсне играта, но като виждаше, че Дануша е много доволна, запита:
— Е, Данушке, добре ли е да си имаш рицар?
— О, добре е! — отговори девойката.
После протегна розовото си пръстче, допря го до бялата копринена дреха на Збишко и като отдръпна веднага ръката си, попита:
— Ами утре ще бъде ли пак мой?
— И утре, и в неделя, и до смъртта — отвърна Збишко.
Вечерята продължи доста, защото след орехите поднесоха питки със стафиди. Някои от придворните искаха да танцуват, други искаха да чуят песните на певците или на Дануша, но очичките на Дануша най-после почнаха да се затварят, а главичката й да се люшка насам-натам. Тя погледна още един-два пъти княгинята, после Збишко, още веднъж потърка с ръце клепачите си и изведнъж се облегна доверчиво на рамото на рицарчето и заспа.
— Спи ли? — попита княгинята. — Ето ти тебе „дама“!
— Тя ми е по-мила, когато спи, отколкото другите, с които танцувам — отговори Збишко, като седеше право и неподвижно, за да не събуди девойката.
Но не я събудиха дори песните и музиката на певците. Някои потропваха с крак в такт с музиката, други пригласяха с чукане по паниците, но колкото шумът ставаше по-силен, толкова тя по-добре спеше, с отворена като на рибка уста.
Тя се събуди едва тогава, когато при пропяването на петлите и звъна на черковните камбани всички станаха от пейките и казаха!
— Да отидем на утринната служба!
— Да отидем пеш, за слава на бога — каза княгинята.
Тя хвана под ръка събудилата се Дануша и излезе първа от кръчмата, а след нея се изниза и целият княжески двор.
Нощта беше вече просветляла. Откъм изток на небе, то се виждаше слаба светлина, зелена отгоре, розова отдолу, а под нея тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. На запад луната като че отстъпваше пред тая светлина. Зората ставаше все по-розова и по-светла. Земята се събуждаше, мокра от изобилната роса, радостна и отпочинала.
— Бог даде добро време, но горещината ще бъде ужасна — казваха придворните на княгинята.
— Не е голяма беда — успокояваше ги панът от Длуголяс, — ще се наспим в абатството, а в Краков ще пристигнем привечер.
— Навярно пак на гощавка.
— Сега там всеки ден има гощавки, а след раждането и след турнирите ще има още повече.