Княз Витолд напразно хвърляше в тази паст на смъртта все нови и нови дружини, напразно беше упорството, не помагаше яростта, не помагаше презрението към смъртта и реките кръв! Първи се разбягаха татарите, бесарабите, власите, а наскоро се пропука и литовската стена и див ужас обзе всички бойци.
По-голямата част от войската се разбяга по посока на езерото Любен и след нея се втурнаха главните сили на немците, като косяха така страшно, че цялото крайбрежие се покри с трупове.
Обаче другата част от Витолдовите войски, по-малката, в която бяха трите смоленски полка, се отдръпваше към полското крило, притискана от шест немски отреда, а после и от ония, които се връщаха от преследването. Но по-добре въоръжените смоленски войски даваха силен отпор. Боят тук се превърна в клане. С потоци кръв се откупваше всяка крачка, всяка педя земя. Единият от смоленските полкове беше съсечен едва ли не до крак. Двата други се бранеха отчаяно и яростно. Но вече нищо не можеше да спре побеждаващите немци. Някои от техните отреди бяха обхванати като че ли от бойна лудост. Отделни рицари пришпорваха и изправяха конете и се хвърляха слепешката, с вдигната секира или меч, в най-гъстата навалица на неприятеля. Ударите на техните мечове и алебарди станаха почти свръхчовешки, а цялата тази хала, която сечеше, тъпчеше и мачкаше смоленските коне и рицари, най-сетне дойде отстрана на челния и на главния полски отред, защото те и двата вече от един час и повече се биеха с немците, които предвождаше Куно Лихтенщайн.
На Куно тук не му тръгна така лесно, защото имаше по-голямо равенство във въоръжението и конете, а също и в рицарската опитност. Полските копия дори спряха немците и ги отблъснаха назад главно защото първи ги нападнаха трите страшни отреда: краковският, ловният, под началството на Йендрек от Броховице, и гвардейският, предвождан от Повала от Тачево. Но най-страшната битка се разгоря чак тогава, когато рицарите изпочупиха копията си и се хванаха за мечовете и секирите. Тогава щит се удряше о щит, човек се сграбчваше с човек, падаха коне, поваляха се знамена, пукаха се под ударите на секири и двуръчни мечове шлемовете, нараменниците, ризниците, обливаше се с кръв желязото, свличаха се от седлата като подсечени борове храбрите бойци. Онези от рицарите на кръстоносците, които вече от Вилно познаваха битките с поляци, знаеха колко корав и упорит е този народ, но новаците и чуждите гости ненадейно бяха обхванати от подобно на уплаха учудване. Мнозина неволно задържаха коня, поглеждаха неуверено пред себе си и преди да решат какво да правят, загиваха под удара на полската десница. И както градът се изсипва безжалостно от медножълтия облак върху житата, така нагъсто се сипеха страшните удари и удряха мечове, удряха секири, удряха без отдих и милост, дрънчаха като железни брони в ковачница, смъртта гасеше като вихър живота, стонове се изтръгваха от гърдите, гаснеха очите и пребледнелите младежки глави потъваха във вечна нощ.
Нагоре хвърчаха искри от желязото, късове от копия, пряпорци, щраусови и паунови пера. Копитата на конете се плъзгаха по легналите на земята окървавени ризници и конски трупове. Който бе паднал ранен, подковите го смазваха.
Но нито един от по-първите полски рицари не беше паднал още и те вървяха напред в бъркотията и теснотата, като извикваха имената на покровителите си светни или родовите си бойни призиви — както върви огън по суха степ и поглъща шубраци и треви. Там пръв Лис от Тарговиско налетя върху Гамрат, вожд на Остерода, който, останал без щит, бе намотал на кълбо около ръката си белия плащ и с него се засланяше от ударите.
С върха на меча си Лис разсече плаща и нараменника, отсече рамото от тялото, а с второ мушкане прободе корема, та острието опря чак в гръбнака. Извикаха тревожно хората от Остерода, като видяха смъртта на вожда си, но Лис се хвърли между тях като орел между жертви, а когато Сташко от Харбимовице и Домарат от Кобиляни му се притекоха на помощ, почнаха и тримата да лющят страшно немците както мечките лющят шушулките, когато попаднат на нива, засята с млад грах.
Пак там Пашко Злодей от Бискупице уби славния брат Кунц Аделсбах. Като видя пред себе си великана с кървава секира в ръка, по която заедно с кръвта се бяха полепили и човешки косми, Кунц се уплаши и искаше да се предаде в плен. Но Пашко не дочу думите му във врявата, надигна се на стремената и му разсече главата заедно със стоманения шлем, като че някой бе разсякъл на две ябълка. Веднага след това премахна Лох от Мекленбург и Клингенщайн, и Хелмсдорф от заможен графски род в Швабия, и Лимпах от околността на Могунция81, и Нахтервиц също от Могунция — докато най-сетне ужасените немци отдясно и отляво почнаха да отстъпват пред него, а той удряше по тях като по събаряща се стена и всеки миг го виждаха как се подига на седлото за удар, а после блясъка на секирата и немския шлем, който падаше в краката на конете.