— Напред!
— Напред! Като стена! Равни се! — се разнесоха виковете на началниците.
— Тръгвай! Върху кучите синове! Бий в тях!
И тръгнаха, А за да вървят в крак и да не чупят редиците, всички вкупом почнаха да повтарят:
— Бо-го-ро-ди-це пъл-на с бла-го-дат.
И прииждаха като наводнение. Вървяха наемните полкове и градските момци; селяните от Малополша и Великополша и силезийците, които преди войната се бяха скрили в кралството, и мазурите от околността на Елк, които бяха избягали от кръстоносците. Цялото поле светна и заблестя от върховете на копията и от косите.
И стигнаха най-сетне.
— Бий! — извикаха началниците.
— Ъх!
И всеки ъхна така, както ъха якият дървар, когато замахне за пръв път с брадвата, а после почва да удря, колкото му държат силите и му стига дъхът в гърдите.
Глъч и вик се вдигна чак до небесата.
Кралят, който от едно възвишение ръководеше целия бой, разпращаше вестители и бе пресипнал да дава заповеди, когато видя най-сетне, че вече всички войски действуваха, почна и той да напира да вземе участие в боя.
Придворните не го пущаха от страх за свещената особа на господаря. Жулава хвана юздите на коня му и при все че кралят го удари с копието по ръката, не го пусна. Други му препречиха пътя, като го молеха, настояваха и доказваха, че и без това не може да измени съдбата на битката.
А в това време над краля и над цялата му свита надвисна най-страшна опасност.
Магистърът, като следваше примера на ония, които се бяха върнали след разгрома на литовските сили, и искаше също да удари поляците отстрани, описа дъга, вследствие на което неговите шестнайсет отборни дружини трябваше да минат тъкмо край хълма, на който стоеше Владислав Ягело.
Опасността бе забелязана веднага, но нямаше време за отстъпление. Само свиха кралското знаме, а същевременно кралският писар Збигнев от Олешница препусна с всичка сила до най-близкия отред, който тъкмо се готвеше да посрещне неприятеля и чийто вожд беше рицарят Миколай Келбаса.
— Кралят е в опасност. На помощ! — завика Збигнев.
Но Келбаса, който преди това бе изгубил шлема си, дръпна от главата си мократа от пот и окървавена шапчица, показа я на вестоносеца и извика със страшен гняв:
— Виж дали стоим тук със скръстени ръце! Безумецо! Не виждаш ли, че този облак иде към нас и че ако дойдем там, тъкмо тогава ще го насочим към краля! Махай се оттук, да не те пробода с меча си!
И забравил с кого говори, задъхан тежко и разярен от гняв, той наистина замахна към пратеника, а оня, като видя с кого има работа и още повече, че старият боец беше прав, затече се обратно към краля и му повтори това, което чу.
Тогава кралската стража се изправи като стена отпред, за да заслони господаря с гърдите си. Обаче този път кралят не се остави да го задържат и застана в първата редица. Но едва успяха да се построят, и немските отреди дойдоха вече така близо, та можеха подробно да се разпознаят гербовете на щитовете. Техният вид можеше да всели трепет и в най-смелите сърца, защото това беше цветът и отборът на рицарството. Облечени в блестящи брони, на огромни като турове коне, неуморени от боя, в който до това време не бяха взели участие, и отпочинали, те вървяха като ураган, с тропот, с бучене, с плющене на големите и малките знамена, а самият велик магистър летеше пред тях с бял широк плащ, който се развяваше и изглеждаше като грамадни орлови криле.
Магистърът отмина вече кралската свита и бързаше към центъра на битката, защото какво значеха за него там шепа рицари, застанали настрана, между които не подозираше присъствието на краля и не можа да го разпознае! Но изпод едно знаме се откъсна великан немец и дали защото позна Ягело, или защото се съблазни от сребристата броня на краля, дали най-сетне искаше да се покаже с рицарската си смелост, наведе глава, насочи копието и се затече право към краля.
И кралят смушка коня и преди да успеят да го задържат, се затече също към него. И те без съмнение биха се сразили в смъртен двубой, ако не бе онзи същият Збигнев от Олешница, младият кралски секретар, еднакво вещ в латинския език, както и в рицарския занаят. С къс от копие в ръка той заобиколи немеца отстрани, прасна го по главата, строши му шлема и го свали на земята. „В този миг сам кралят го удари с копието в откритото чело и благоволи да го убие със собствената си ръка.“
Така загина славният немски рицар Диполд Кикириц фон Дибер. Княз Ямонт хвана коня му, а самият той лежеше сразен смъртно с бялата си дреха върху стоманената броня и с позлатен пояс. Очите му се изблещиха, но краката му ровеха още известно време земята, докато най-голямата човешка утешителка, смъртта, покри главата му с тъмнина и го успокои завинаги.