Затекоха се рицарите от хелминския отред с желание да отмъстят за смъртта на другаря си, но сам магистърът им препречи пътя с думите „Herum! Herum!“83 и ги изпращаше там, дето трябваше да се реши съдбата на този кървав ден, тоест към центъра на битката.
И отново се случи нещо необикновено. Застаналият най-близо до мястото на боя Миколай Келбаса позна наистина неприятеля, но в облаците прах другите полски отряди не можаха да познаят немците и убедени, че това са литовците, които се връщат в боя, не побързаха да ги пресрещнат.
Най-сетне Добко от Олешница изскочи срещу препускащия отпред велик магистър и го позна по плаща, по щита и по големия амулет с реликви, който той носеше на гърдите си над ризницата. Но полският рицар, при все че превишаваше извънредно много магистъра по сила, не посмя да удари с копието си амулета. Той само вдигна копието му нагоре, рани слабо коня му, после и двамата описаха дъга и всеки се затече към своите.
— Немци! Самият магистър! — извика Добко.
Като чуха това, полските отреди полетяха от мястото си с най-голяма скорост към врага. Пръв нападна със своите хора Миколай Келбаса и битката се разгоря отново.
Но дали защото рицарството от хелминската земя, сред което имаше мнозина от полска кръв, не се биеше усърдно, или понеже нищо вече не можеше да удържи яростта на поляците, получи се така, че това ново нападение не даде такъв резултат, на какъвто се надяваше магистърът. Струваше му се, че това ще бъде последният удар, нанесен на кралската войска, а всъщност той скоро забеляза, че поляците напират, вървят напред, удрят, секат, хващат като в железни клещи отредите, а неговото рицарство повече се брани, отколкото напада.
Напразно ги подканваше с глас, напразно ги вкарваше в боя с меча си. Те се защищаваха наистина, и се защищаваха силно, но им липсваше оня замах и онова въодушевление, което подтиква победните войски, от каквото горяха сърцата на поляците. С разбити доспехи, кървави, ранени, с ощърбено оръжие, останали без глас в гърдите, полските рицари все пак се хвърляха като р самозабрава към най-гъстите купчини на немците, а те почнаха ту да задържат изведнъж конете, ту да се озъртат зад себе си, сякаш искаха да разберат не са ли се още затворили железните клещи, които ги обхващаха все по-страшно, и отстъпваха бавно, но постоянно, като че с желание незабелязано да се измъкнат от убийствения обръч. Изведнъж откъм гората се чуха нови викове. Това беше гласът на Зиндрам, който изпращаше в боя селяните. Зазвъняха веднага по желязото косите, зазвънтяха броните под ударите на тоягите, труп почна да пада след труп, кръвта се лееше като поток по утъпканата земя и битката се превърна в един необозрим пламък, тъй като немците разбраха, че спасението им е само в меча, и започнаха да се бранят отчаяно.
И те все още се бореха, несигурни за победата, докато огромни кълба прах се извиха ненадейно от дясната страна на битката.
— Литовците се връщат! — гръмнаха радостно полските гласове.
И отгатнаха. Литовците, които по-лесно можеха да бъдат разбити, отколкото победени, се връщаха сега и с нечовешка врява летяха като вихър на бързите си коне право в боя.
Тогава няколко кръстоноски вожда начело с Вернер фон Тетинген долетяха при магистъра.
— Спасявайте се, господарю! — викаше с побледнели устни вождът от Елблонг, — Спасявай себе си и Ордена, докато обръчът не е затворен.
Но мъжественият Улрих го погледна мрачно, вдигна ръка към небето и извика:
— Не дай боже да напусна това поле, на което паднаха толкова храбреци! Не дай боже!
И като викна на хората си да вървят след него, той се хвърли във водовъртежа на битката. В това време литовците пристигнаха и настана такава неразбория, такъв водовъртеж и кипеж, че човешкото око не можеше вече нищо да различи.
Магистърът, ударен с острието на литовска сулица в устата и два пъти ранен в лицето, отбиваше още някое време ударите с отмаляваща десница; най-сетне, мушнат с копие в шията, рухна като дъб на земята.
Мравуняк от облечени с кожи бойци го покри напълно.
Вернер Тетинген с няколко дружини се спаси с бягство, но около всички останали отреди се затвори железният обръч на кралските войски. Битката се превърна в сеч и в такова нечувано поражение на кръстоносците, каквото в цялата история на човечеството малко е имало. И никога в християнските времена, след битката на римляните и готите с Атила и на Карл Мартел с арабите, не са се били помежду си толкова силни войски. Но сега едната от тях вече в по-голямата си част лежеше като пожъната нива. Отслабнаха и онези дружини, които магистърът изпрати последни в боя, Хелминските войски забодоха дръжките на пряпорци-те в земята. Други немски рицари скачаха от конете като знак, че искат да се предадат в плен, и падаха на колене по обляната с кръв земя. Целият отред „Свети Георги“, в който служеха чужденците-гости, направи същото заедно със своя вожд.