— Зная — отвърна Лихтенщайн и изду надменно устни, при все че веднага силно побледня, — но аз сега съм твой пленник и ти ще се опозориш, ако вдигнеш меч върху мен.
При тоя отговор лицето на Мачко се сви зловещо и заприлича напълно на вълча муцуна.
— Куно Лихтенщайн — рече той, — меч на невъоръжен аз няма да вдигна, но ти заявявам, че ако откажеш да се биеш с мене, ще заповядам да те обесят като куче.
— Нямам избор, заставай! — извика великият вожд.
— На смърт, не на робство — предупреди го още веднъж Мачко.
— На смърт.
И се сбиха пред немските и полските рицари. Куно беше по-млад и по-сръчен, но Мачко до такава степен превъзхождаше противника си по силата на ръцете и краката, че за миг го повали на земята и притисна с коляното си корема му.
Очите на кръстоносеца се изпулиха от ужас.
— Пощади! — изстена той, а от устата му потекоха слюнки и пяна.
— Не! — отговори неумолимият Мачко.
И като допря мизерикордията до гърлото на противника, мушна го два пъти, а оня захърка страшно; вълна кръв бликна от устата, предсмъртни гърчове разтърсиха тялото му, после той се изпъна и великата утешителка на рицарите го успокои завинаги.
Битката се превърна в сеч и преследване. Който не искаше да се предаде, загиваше. Много битки и двубои ставаха в онези времена по света, но никой от живите хора не помнеше такъв страшен разгром. Под краката на великия крал падна не само Орденът на кръстоносците, но и цяло Немско, което с най-славното си рицарство помагаше на тази тевтонска „предна стража“, която все по-надълбоко се впиваше в тялото на славянството.
От седемстотинте „бели плащове“, които водеха напред като вождове това германско нашествие, останаха само петнайсет. Повече от четиридесет хиляди лежаха във вековен сън на кървавото бойно поле.
Различните знамена, които по пладне все още се развяваха над неизброимата войска на кръстоносците, паднаха всички в кървавите и победни ръце на поляците. Не остана, не се спаси нито едно и ето сега полските и литовските рицари ги хвърляха в краката на Ягело, който вдигаше набожно очи към небето и повтаряше с развълнуван глас: — „Бог поиска така!“ Доведоха също пред кралското величество и най-видните пленници. Абданк Скарбек от Гури доведе щетинския княз Кажимеж, чешкият рицар Троцновски — княза от Олешница Конрад, а Пшедпелко Копидловски с герб Триъгълник — изтощения от раните си Георг Герсдорф, който под знамето на свети Георги беше вожд на всички гости-рицари.
Двайсет и два народа взеха участие в тази борба на Ордена срещу поляците, а сега кралските писари записваха пленниците, които коленичеха пред краля и молеха за милост и позволение да се върнат у дома си, след като платят откуп.
Цялата кръстоноска армия престана да съществува. Част от полския отряд плени огромния обоз на кръстоносците, в който освен останалите живи хора имаше неизброимо множество коли, натоварени с окови за поляците и с вино, приготвено за голямата гощавка след победата.
Слънцето наклони към залез. Изля се кратък проливен дъжд и изми праха. Кралят, Витолд и Зиндарм от Машковице тъкмо се канеха да се спуснат на бойното поле, когато почнаха да докарват пред тях телата на падналите вождове. Литовците донесоха надупченото от сулиците и покрито с прах и съсирена кръв тяло на великия магистър Улрих фон Юнгинген и го сложиха пред краля, а той въздъхна тежко и като погледна огромните тленни останки, сложени възнак на земята, каза:
— Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…
И сълзи като бисери се зарониха по бузите му, а след малко той продума отново:
— Но загина с геройска смърт, затова ще възхвалим неговата храброст и ще го почетем с достойно християнско погребение.
И веднага заповяда да измият тялото грижливо в езерото, да го облекат с хубави дрехи и да го покрият с орденски плащ, докато стане готов ковчегът.
В това време донасяха все нови и нови трупове, които пленниците разпознаваха. Донесоха великия вожд Куно Лихтенщайн със страшно разсечено от мизерикордията гърло и маршала на Ордена Фридрих Валенрод, и главния интендант граф Алберт Шварцберг, и главния ковчежник Томас Меркхайм, и графа Венде, който бе паднал от ръката на Повала от Тачево, и повече от шестдесет тела на знаменити вождове и братя. Слугите ги нареждаха един до друг, а те лежаха като отсечени пънове, с обърнати към небето и бели като плащовете им лица, с отворени изцъклени очи, в които беше замръзнал гняв и надменност, бойна ярост и ужас.