— Та тя е още дете.
Разговорът им беше отново прекъснат от песента на Данушка. Збишко поглеждаше отстрани русата й коса, вдигнатата й глава, премрежените й очички и цялата й снага, осветена както от блясъка на восъчните свещи, така и от лъчите на луната през отворените прозорци — и се смайваше все повече и повече. Струваше му се, че я е виждал вече някъде, ала не помнеше дали насън или някъде в Краков, на стъклото на черковен прозорец.
Той побутна отново придворния и попита със снишен глас:
Значи, тя е от вашия двор?
— Майка й дойде от Литва заедно с княгиня Ана Данута, която я ожени за граф Юранд от Спихов. Тя беше хубава и от знатен род, княгинята я обичаше най-много от всички други и самата тя много обичаше княгинята. Затова и дъщеря си кръсти на нея — Ана Данута. Но преди пет години, когато немците нападнаха при Злотория нашия княжески двор, тя умря от страх. Тогава княгинята взе момичето и оттогава го гледа. Бащата идва често при двора и се радва, като вижда, че детето му расте здраво, заобиколено от грижите на княгинята. Но колкото пъти я види, винаги се облива в горчиви сълзи при спомена за своята покойница, а после се връща да отмъщава отново на немците за своето страшно злощастие. Обичаше той много жена си, както никой дотогава не беше обичал в цяла Мазовия, и заради нея е изтрепал вече множество немци.
Очите на Збишко изведнъж пламнаха и жилите на челото му се издуха.
— Значи, немците са убили майка й? — попита той.
— И убиха, и не убиха. Тя сама умря от страх. Преди пет години имаше мир, никой не мислеше за война и всеки си ходеше спокойно. Князът беше отишъл да строи една кула в Злотория, без войска, само с придворните, както става в мирно време, Неочаквано, без да обявяват война, без каквато и да е причина, вероломните немци ни нападнаха… Забравили страха от бога и всички добрини, които бяха видели от прадедите на княза, те го завързаха на коня и го отвлякоха, а хората му изтрепаха. Дълго време князът стоя у тях в плен и едва когато крал Владислав ги заплаши с война, пуснаха го от страх, но по време на онова нападение бе умряла майката на Дануша, сърцето й дошло до гърлото и я задушило.
— Ами вие, пане, бяхте ли там? И как ви казваха, забравих?
— Казвам се Миколай от Длуголяс, а прякорът ми е Обух9. Аз бях тогава. Видях как един немец с паунови пера на шлема искаше да върже за седлото на коня си майката на Дануша и как тя пребледня на въжето. А мене тогава удариха с алебарда, от това ми остана тоя белег.
При тия думи той посочи един дълбок белег на главата си, който почваше под косата и стигаше до веждата му.
И двамата замълчаха. Збишко загледа отново Дануша. После попита:
— Та казахте, пане, че тя още няма рицар, а?
Но не дочака отговор, защото в тоя миг песента спря. Единият от певците, човек дебел и тежък, стана изведнъж и пейката се наклони на една страна. Дануша се залюля и разпери ръце, но преди да падне или скочи, Збишко се хвърли като дива котка и я грабна на ръце.
Княгинята, която в първия миг писна от уплаха, веднага се засмя весело и извика:
— Ето рицар за Дануша! Приближи се, рицарче, и ни предай нашата мила певица.
— Сръчно я прихвана! — чуха се гласове между придворните.
Збишко пристъпи към княгинята, като държеше на гърдите си Дануша, която го беше прегърнала с едната ръка през шията, а с другата дигаше нагоре лютнята от страх да не се счупи. Лицето й беше засмяно и радостно, но малко изплашено.
А момъкът, кат стигна до княгинята, сложи пред нея Дануша, коленичи, дигна глава и каза с чудна за възрастта му смелост:
— Нека — бъде според вашите думи, милостива господарке! Време, е вече, тая прелестна девойка да има рицар, пък време е и аз да имам своя дама, чиято хубост и добродетели да възхвалявам, затова с ваше разрешение искам да й се закълна, че ще й бъда верен до гроб, каквото и да се случи.
По лицето на княгинята се изписа учудване, но не от думите на Збишко, а защото всичко стана тъй неочаквано. Наистина рицарският обичай да се дава клетва на някоя дама не беше полски, но Мазовия, която граничеше с немската земя и често виждаше рицари дори и от много далечни страни, познаваше този обичай по-добре, отколкото другите области и доста често го прилагаше. Княгинята също беше чувала за него отдавна, при двора на своя велик баща, дето всички западни обичаи се смятаха за закон и служеха за образец на благородните рицари — затова в желанието на Збишко тя не намери нищо, което би могло да обиди нея или Дануша. Напротив, тя се зарадва, че обичната й придворна започва да привлича погледите и сърцата на рицарите.
И с разведрено лице тя се обърна към девойката: