— Данушке, Данушке! Искаш ли да имаш свой рицар?
А Дануша с разплетената коса подскочи високо с червените си пантофи, после обви с ръце шията на княгинята и почна да вика с такава радост, като че й обещаваха някаква игра, на която могат да играят само възрастните:
— Искам! Искам! Искам!…
Княгинята се смееше със сълзи, а заедно с нея се смееше и целият двор; най-после тя се освободи от прегръдките на Дануша и се обърна към Збишко:
— Е, обричай се, обричай се! В какво ще й се закълнеш?
Но Збишко, който всред общия смях запази непоколебима сериозност, отговори също тъй сериозно, застанал все още на колене:
— Кълна й се, че щом пристигна в Краков, ще окача щита си на стената на някоя странноприемница, а на него — покана, която ще ми напише по всички правила изкусен в писането духовник; ще пише там, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната от девойките на всички кралства. А с всеки, конто отрече това, ще се бия дотогава, додето или сам не загина, или той не загине — ако не предпочете да падне в робство.
— Добре! Вижда се, че познаваш рицарския обичай. Какво още?
— А после — понеже научих от пан Миколай от Длуголяс, че майката на пана Данута е издъхнала по вина на един немец с паунови пера на шлема, кълна се да снема няколко такива паунови китки от немските глави и да ги сложа в краката на моята господарка.
Княгинята стана сериозна и попита:
— Да не се кълнеш на шега?
Но Збишко отговори:
— Кълна се в бога и в светия кръст, същата клетва ще повторя в черква пред свещеника.
— Похвално е човек да се бори с най-върлия враг на племето ни, но ми е жал за тебе, защото си млад и можеш лесно да загинеш.
Изведнъж излезе напред Мачко от Богданец, който дотогава като по-стар човек само вдигаше рамене, сега обаче намери за потребно да се намеси в разговора и каза:
— Колкото за това — не се тревожете, милостива господарке. Смърт в боя може да намери всеки, а за шляхтича, бил той стар или млад, това е дори почтено. Но за този момък войната не е нещо ново, защото, при все че е невръстен, вече неведнъж му се е случвало да се сражава на кон и в пеши бой, с копие и с брадва, с дълъг или къс меч, с щит или без щит. Този обичай рицар да се кълне във вярност на девойката, която му допада на сърцето, е нов, но аз не ще укоря Збишко, че обещава на своята дама паунови пера. Той вече е трепал немците, нека още ги потрепе, а ако в тези боеве пукне още няколко черепа, от това славата му само ще порасне.
— Виждам, че пред мен стои не какъв да е момък — каза княгинята.
После се обърна към Дануша:
— Седни сега на моето място; ти днес тук си най-важната личност; само не се смей, защото не е прилично.
Дануша седна на мястото на княгинята, като искаше при това да си придаде важност, но сините й очички се смееха на коленичилия Збишко и тя не можеше да се сдържи да не клати крачката си от радост.
— Дай му ръкавиците си — каза княгинята.
Дануша извади ръкавиците си и ги подаде на Збишко, който ги пое с голяма почит, притисна ги до устните си и каза:
— Ще ги забода на шлема си, а който посегне да ги вземе, горко му!
После целуна ръцете на Дануша, след ръцете — краката й и стана. Тогава вече го напусна предишната сериозност, а сърцето му се изпълни с голяма радост, че от днес нататък целият този двор ще го смята за възрастен мъж. Той заразмаха Данушините ръкавици и полувесело, полупредизвикателно завика:
— Излезте насреща ми, кучи синове с паунови пера! Излезте!
Но в тази минута в кръчмата влезе същият монах, който беше идвал по-преди, а заедно с него други двама, по-стари. Манастирски слуги внесоха върбови кошници, а тях съдове с вино и с различни набързо стъкмени закуски. Двамата монаси почнаха да поздравяват княгинята и на свой ред да я укоряват, дето не се е спряла в абатството, а княгинята започна да им обяснява за втори път, че тя и целият й двор са се наспали през деня и пътуват нощем по хлад, та затова нямат нужда от почивка и понеже не искала да събужда нито знатния абат, нито достойните братя, предпочела да спре в кръчмата и да се поразтъпче.
След много любезни думи уговориха княгинята с придворните си да благоволи да закуси и да си почине В манастира след утринната служба и първата литургия. Гостоприемните монаси поканиха заедно с мазурите краковските земевладелци и Мачко от Богданец, който и без това се канеше да отиде в абатството, за да остави в манастира цялото си богатство, спечелено във войната или получено като дар от щедрия Витолд и предназначено да изкупи заложения Богданец. Но младият Збишко не чу поканите, защото се бе затекъл към своите и чичовите си коли, охранявани от слугите, за да се преоблече и да се представи на княгинята и Дануша с по-прилични дрехи. Взе от колата големи дървени кутии, заповяда да ги отнесат в стаята за слугите и почна да се преоблича. Най-напред подреди набързо косата си сложи отгоре копринена мрежа, украсена о кехлибарени мъниста, а отпред — с истински бисерчета. После облече къса дреха от бяла коприна а нашити по нея златни грифове, а отдолу със златна ивица; върху нея препаса двоен позлатен пояс, на който висеше малък къс меч, обкован със сребро и слонова кост. Всичко това беше ново, блестящо и незацапано с кръв, при все че беше взето плячка от един млад фризийски рицар на служба у кръстоносците. След това Збишко обу чудесни панталони, единият крачол на които беше на дълги червени и зелени ивици, а другият — на виолетови и жълти, а от крачолите нагоре платът беше на квадрати. Като обу и островърхи червени обувки, Збишко, хубав и пременен, се упъти към общото помещение.