И наистина, щом се показа на вратата, той направи на всички много силно впечатление. Княгинята видя сега какъв прекрасен рицар се е заклел на милата й Дануша и се зарадва още повече, а Дануша веднага се затече към него като сърна. Но дали хубостта на младежа или учудените гласове на придворните я задържаха, та преди да стигне, тя се спря на крачка пред него, изведнъж наведе очи, оплете ръце и почна да кърши пръстчетата си, зачервена и смутена.
След нея се приближиха и другите: самата княгиня, придворните кавалери и дами, певците и монасите, защото всички искаха да го разгледат по-добре. Мазовецките девойки разглеждаха Збишко като картина и всяка от тях съжаляваше, че не е избрал нея; по-възрастните пък се чудеха на скъпото облекло, тъй че около него се събра цял кръг любопитни. А Збишко стоеше по средата със самодоволна усмивка на младежкото си лице И се поизвръщаше на място, за да го разгледат по-добре.
— Кой е този? — попита един от монасите.
— Той е рицарче, братов син на онзи шляхтич — каза княгинята, като посочи Мачко. — Той току-що даде клетва на Дануша.
Монасите също не се зачудиха никак, защото такава клетва не задължаваше с нищо. Често рицарите се заклеваха на женени жени, а в знатните семейства, между които беше известен тоя западен обичай, почти всяка жена имаше свой рицар. Но ако рицар дадеше клетва на девойка, с това той не й ставаше годеник наопаки, най-често тя се оженваше за друг, а той, доколкото беше постоянен, не преставаше да й бъде верен, но се женеше за друга.
Малко повече учуди монасите крехката възраст на Дануша, но не особено много, защото по онова време шестнайсетгодишни младежи ставаха кащеляни. И великата кралица Ядвига, когато дошла от Унгария била само на петнайсет години, а понякога се женеха и тринайсетгодишни момичета. Впрочем сега всички гледаха повече Збишко, отколкото Дануша и слушаха думите на Мачко, който, горд с братанеца си, разказваше как младежът беше спечелил тия скъпоценни дрехи.
— Преди една година и девет недели — разправяше той — бяха ни поканили на гости едни саксонски рицари. У тях беше на гости и един рицар от далечния народ фризийци, които живеят ей чак край морето; а имаше той син, три години по-голям от Збишко. Веднъж на една гощавка синът на този фризиец почна непристойно да се подиграва на Збишко, че нямал нито мустаци, нито брада. Збишко, какъвто си е буен, не можа спокойно да го слуша, хвана го за муцуната и изскуба от нея всички косми, затова после се бихме на смърт или на робство.
— Как, бихте ли се? — попита шляхтичът от Длуголяс.
— Ами бащата се застъпи за сина си, а пък аз — за Збишко: и се бихме ние четиримата, пред гостите, на утъпкана земя. Бяхме се условили така: който победи, той ще вземе и колите, и конете, и слугите на победения. И бог ни помогна. Накълцахме ние фризийците, макар и с голям труд, защото не им липсваше нито храброст, нито сила. А плячка взехме великолепна: имаше четири коли и на всяка по четири кончета и четири грамадни жребеца, и девет слуги, и пълно въоръжение за двама, каквото у нас не можеш намери. Наистина шлемовете им ние бяхме съсипали в боя, но господ ни възнагради с друго, защото имаше един ковчег, отлично обкован, пълен със скъпоценни дрехи — и тези, с които се облече сега Збишко, бяха също в него.
Тогава двамата земевладелци от областта на Краков и всички мазури почнаха да гледат с по-голямо уважение на чичото и на неговия братанец, а пък панът от Длуголяс, по прякор Обух, каза:
— Вижда се, че сте мъже решителни и сурови. Сега вече вярваме, че този момък ще сдобие паунови пера!
А Мачко се смееше, но в суровото му лице имаше наистина нещо хищническо.
В това време манастирските слуги бяха извадили от върбовите кошници виното а закуските, а от готварницата прислужничките почнаха да изнасят блюда, пълни а горещи пържени яйца, оградени с наденици, от които по цялата стая се разнесе силна миризма на вкусна пържена сланина. При тази гледка всички усетиха охота за ядене и се спуснаха към масите.