Выбрать главу

Харуга:

— Нима наистина очаквате да… Вие, шепа създания, които се придвижвате върху животни и размахвате мечове. Дрън-дрън! — И той започна да се съветва със своите офицери:

— Този проклет проблем с превода! — оплака се наместникът. — Никога не съм сигурен дали съм ги разбрал правилно. Те може би са една наказателна експедиция, предполагам. Поради необходимостта да запазят всичко в тайна, не е изключено да са използвали един от нашите кораби, докато същевременно са скрили собствените си най-мощни оръжия. Уф, в това няма никакъв смисъл. Но няма смисъл и в това, че някакви си варвари биха могли да поставят ултиматум на най-могъщата държава в познатата вселена, за да стане тя васал някому. Освен ако всичко това не е просто блъф. Възможно е обаче ние да схващаме съвсем погрешно техните искания… и следователно с това да навреждаме сериозно на самите себе си. Има ли някой някакво предложение?

Междувременно запитах сър Роджър:

— Вие не говорите сериозно за това, нали, милорд?

Лейди Кетрин не се стърпя и подхвърли:

— Той би могъл да говори сериозно.

— Не — поклати глава баронът. — Не, разбира се. Какво би правил крал Едуард с тази неуправляема синя пасмина? Стигат ни ирландците. Не, аз просто се надявам да започнем пазарлък и затова вдигам мизата. Ако можем да измъкнем от тях някакви гаранции, че няма да закачат Терра, и може би няколко ковчежета със злато за нас самите…

— И да ги накараме да ни покажат обратния път… — добавих аз унило.

— Върху тази гатанка ще умуваме по-късно — отвърна той рязко. — Сега няма време. Сигурно няма да посмеем да признаем на неприятеля, че сме бездомници.

Харуга отново се обърна към нас.

— Трябва да разберете, че вашето искане е нелепо. Ако обаче можете да демонстрирате, че вашата страна заслужава да бъде третирана с нужното уважение, нашият император би се радвал да приеме посланик оттам.

Сър Роджър се прозина и каза провлачено:

— Спестете си оскърбленията. Моят монарх ще приеме ваш пратеник вероятно, ако това лице приеме истинската вяра.

— Какво е това „вяра“? — попита Харуга, тъй като аз отново си бях послужил с английска дума.

— Безусловно приемане на истината, естествено. Фактите за Онзи, който е извор на всяка мъдрост и справедливост и на когото смирено се молим за напътствие — казах аз.

— Какви ги дрънка тоя, наместнико? — попита през зъби един офицер.

— Не знам — рече с въздишка Харуга. — Може би тия, как се казваха — англичани, — поддържат някакъв гигантски компютър, на който предават важните въпроси, за да вземат решение… Не знам. Този проклет превод! Най-добре ще е, ако протакаме малко. Наблюдавайте ги, следете тяхното поведение, опитайте се да проумеете това, което чухме.

— А ще изпратим ли съобщение до Уерсгориксан?

— Не, глупако такъв! Не засега, докато не научим нещо повече. Нима искаш централната власт да помисли, че ние не можем да се справим със собствените си проблеми? Ако тия тук са най-обикновени пирати-варвари, можеш ли да си представиш какво би станало с нашите кариери, в случай че повикаме целия въздушен флот?!

Харуга се извърна към мен и рече високо:

— Имаме достатъчно време за разговори. Нека се оттеглим до утре и да помислим междувременно за всички вероятни последици от нашите действия.

Сър Роджър бе доволен от това.

— Нека обаче тогава да потвърдим условията на примирието — отвърна той.

С всеки изминал час започвах да си служа все по-свободно с езика на уерсгорците, така че скоро успях да схвана, че тяхното разбиране за примирието беше различно от нашето. Неутолимата им алчност за земи ги бе превърнала във враг на всички други народи, поради което те не можеха да си представят, че са в състояние да дадат честна дума на някой, който не е синьокож и опашат. Примирието изобщо не представляваше някакво официално споразумение, а бе единствено декларация за временно придържане към положение, което е взаимноизгодно. Уерсгорците заявиха, че понастоящем те не виждат наложителна причина да ни подложат на обстрел дори когато пасяхме своя добитък извън защитния екран. Това положение щеше да се запази, докато ние се въздържаме да нападаме който и да е от тях, излязъл на открито. Страхувайки се от шпионаж и бомбардировка, нито една от двете страни не желаеше кораби на другата да извършват полети във въздушното пространство над лагерите и бе готова да стреля срещу всеки летателен апарат, който реши да се издигне във въздуха. Това бе всичко. Уерсгорците несъмнено биха нарушили тези условия, ако сметнеха, че това е в техен интерес; те биха ни навредили, ако съзираха начин за това, и очакваха от нас същото поведение.