Самият аз бях доволен от този съсипващ труд, тъй като можех да се освободя от страховете си. Но моят разум не преставаше да се занимава с тях като куче с кокал. Луд ли бе сър Роджър?! Изглеждаше, че има твърде много неща, които бе направил не както трябва. И все пак на всеки пореден въпрос, който си задавах, аз намирах само същия отговор, който бе дал той. Защо не бяхме избягали от Гантура веднага след превземането на крепостта, а чакахме, докато пристигна Харуга и ни сгащи там? Защото бяхме изгубили пътя за дома я нямахме никакъв шанс да го открием сами, без помощта на опитни космически навигатори (ако изобщо можеше да бъде открит). Смъртта бе за предпочитане пред слепешкото лутане между звездите, където нашето невежество така и така би ни донесло скорошна гибел.
След като постигнахме примирие, защо сър Роджър пое огромния риск да го наруши, като атакува Стуларакс? Защото беше ясно, че примирието не би могло да продължи твърде дълго. Ако имаше възможност да размисли по-внимателно върху това, което бе видял, Харуга би хванал блъфа ни и би ни унищожил. Объркан от нашата дързост обаче, той би могъл да продължи да смята, че сме по-силни, отколкото бяхме всъщност. А в случай че реши да се сражава, ние бихме били по-добре въоръжени благодарение на бойните трофеи, които щяхме да пленим при предстоящото нападение.
Но нима сър Роджър очакваше, че такъв налудничав план ще успее? Само Господ и моят господар биха могли да кажат това. Знаех, че той импровизира през цялото време. Сър Роджър приличаше на бегач, който се е спънал и трябва мигновено да ускори крачката си, за да не падне. Но как великолепно тичаше той! Тази мисъл ме поуспокои. Предоставих се на Божията воля и продължих да копая с по-смирено сърце.
Малко преди разсъмване, когато нощната мъгла се кълбеше край постройките, палатките и дългоцевните оръдия, а небето бавно започна да просветлява, сър Роджър изпрати своите конници. Бяха двадесет души: Червения Джон с най-добрите измежду своите йомани и със сър Оуен Монтебеле начело. Бе любопитно да се наблюдава как този рицар, който често изпадаше в малодушие, сега бе изцяло променен от изгледите за акция. Той беше почти по момчешки весел, когато стоеше изправен, обвит в дълъг червен плащ, и слушаше заповедите.
— Мини през горите, като добре се прикриващ, и иди до мястото, където се намира корабът — му каза моят господар. — Изчакай до обед, след това отлитай. Знаеш как да си служиш с навигационните карти, нали? Добре тогава, когато стигнеш района на Стуларакс — ще ти отнеме час, час и нещо, ако излетиш оттук с необходимата скорост, — приземи се там, където има добро прикритие. Изпрати им няколко заряда с катапулта, за да отслабиш външната отбрана на крепостта. След това бързо атакувай по земя, докато те все още са объркани, плячкосай каквото можеш от арсеналите им и се връщай. Ако тук всичко все още е мирно, притаи се някъде. Ако се води битка — е, тогава постъпи така, както смяташ за най-добре.
— Разбира се, сир. — Сър Оуен енергично стисна ръката му. Но това ръкостискане между двамата не бе писано да се повтори повече. Както стояха под смраченото небе, един глас извика:
— Чакайте!
Всички мъже обърнаха лица към вътрешните постройки, където мъглата още се виеше на гъсти валма. От нея изплува лейди Кетрин:
— Едва сега чух, че потегляте — рече тя на сър Оуен. — Нужно ли е това — двадесет мъже срещу една крепост?!
— Двадесет мъже — поклони се той с усмивка, която озари лицето му като слънце, — между които и аз самият, а също и споменът за вас, милейди!
Руменина плъзна по бледото й лице. Тя мина край застиналия като камък сър Роджър и се насочи към по-младия рицар, докато се изправи пред него, вперила поглед в очите му. Всички видяха, че ръцете й кървят. Тя държеше тетива в тях.
— След като не можех повече да държа лопатата тази нощ — промълви тя, — аз помагах при усукването на тетива за лъкове. Нямам какъв друг спомен да ви дам…
Сър Оуен го прие в най-дълбоко мълчание. Като сложи тетивата до гърдите си вътре в плетената ризница, той целуна изподраните й пръстчета. След това бързо се изправи, плащът му се развя около него, и поведе своите йомани към гората. Сър Роджър не помръдна. Лейди Кетрин леко кимна.
— Имаш ли намерение да преговаряш с уерсгорците днес? — попита тя. После леко изчезна в мъглата, връщайки се в павилиона, който повече не споделяха. Сър Роджър почака, докато тя почти изчезна от погледа, преди да поеме след нея.