— Ние излетяхме към оня замък, Стуларакс, без да се прикриваме, сир — заразказва той. — Видяхме други летателни кораби около нас, но никой не прояви враждебност, смятайки нашия кораб за един от техните. Давахме си сметка обаче, че нито един страж на крепостта няма да ни позволи да се приземим, без да ни зададе някои въпроси. Затова незабелязано кацнахме в някакви гори, на няколко мили от главната кула на Стуларакс. Монтирахме нашата метателна машина и поставихме един от онези експлозивни заряди в нея. Идеята на сър Оуен беше да изстреляме няколко от тях, за да деморализираме външната им отбрана. Тогава бихме могли да се приближим незабелязано пешком, като междувременно неколцина от нас останат край катапулта, готови да изстрелят още няколко заряда, когато вече сме съвсем близко, за да съборим стените на крепостта. Очаквахме, че гарнизонът ще се пръсне да търси нашия кораб наоколо, а през това време ние бихме могли да влезем незабелязано вътре, да избием стражите, оставени там, да задигнем колкото се може повече оръжие от арсенала на крепостта и да се върнем при нашия кораб.
На това място, мисля, че ще е добре да обясня какво представляваше катапултът, тъй като той повече не се използва. Това беше най-елементарната, но в много отношения най-ефикасната обсадна машина. По принцип тя се състоеше само от един лост, грамаден наистина, люлеещ се свободно около някаква опорна точка (ос). Едно много дълго рамо завършваше с кош за изхвърляните оръжия, докато на късото рамо бе закрепена каменна тежест, често от няколко тона. Това, последното, биваше издигано посредством скрипец, а после кошът се напълваше. Тогава тежестта биваше освобождавана и при падането си завърташе рязко дългото рамо, което описваше мощна дъга.
— Не бях обръщал особено внимание на онези заряди — продължи Червения Джон. — Ами че всяко от тях не тежеше повече от пет фунта. За нас трудността беше в това да нагласим катапулта така, че да ги изхвърли само на няколко мили. Питах се какво ли могат толкова да направят, освен да се пръснат с гърмеж. Виждал съм как се използват катапулти при обсадата на френски градове. Запращахме тежести от по тон-два, а понякога и умрели коне през стените… Но нямаше как, заповедта си беше заповед. Тъй че аз собственоръчно нагласих малкия заряд, както ми беше обяснено, и го изстрелях. Дум! Като че целият свят се взриви. Длъжен съм да призная, че това нещо беше по-добро за хвърляне от мъртъв кон.
През телескопичните екрани можахме да видим, че крепостта бе почти напълно изравнена със земята. Вече нямаше смисъл да я нападаме. За по-сигурно изпратихме още няколко заряда срещу нея. Сега там няма нищо освен една огромна стъкловидна яма. Сър Оуен прецени, че разполагаме с оръжие, което е по-полезно от всяко друго, което имаме, и аз рекох, че той има право. Тъй че ние се приземихме сред горите на няколко мили оттук и след като влачихме катапулта известно време, го монтирахме отново. Ето туй е, дето ни отне толкоз време, милорд. Когато сър Оуен видя от въздуха какво става долу, ние изстреляхме един заряд само колкото да поуплашим врага. Сега сме готови да им натрием носовете толкоз, колкото желаеш, сир.
— Ами корабът? — попита сър Роджър. — Врагът има едни такива неща, които надушват метала. Затова не са открили вашия катапулт в гората, защото е дървен. Но несъмнено, те биха могли да открият кораба ви, където и да сте го скрили.
— О, за туй ли питате, сир? — Червения Джон се захили. — Сър Оуен смеси нашия кораб с другите, които кръжаха там. Кой можеше да го различи сред оня ми ти там рояк?
Сър Роджър избухна в смях.
— Вие пропуснахте една славна битка, но можете да запалите огъня на победата. Върни се и кажи на твоите хора да започнат обстрела на вражеския лагер.
Ние се оттеглихме под земята, ориентирайки се по уредите за измерване на времето на пленените уерсгорци. Въпреки това обаче почувствахме как земята се затресе и чухме глухо бучене в мига, когато наземните инсталации и повечето от бойните машини, останали по повърхността на вражеския лагер, бяха унищожени. Един-единствен изстрел беше достатъчен. Оцелелите от взрива се втурнаха в слял ужас към един от транспортните кораби, изоставяйки голямо количество неповредено оръжие. По-малките въздухолети изчезнаха още по-пъргаво, като гонени от вятъра платноходки.
Когато бавният залез започна да пали с лъчите си хоризонта в посока, която носталгично бяхме определили като Запад, флагът на Англия гордо се развя над главите на победителите англичани.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА