Сър Оуен се приземи като някакъв герой от приказките. Неговите подвизи не му бяха стрували особени усилия. Докато кръжеше в центъра на въздушния флот на уерсгорците, дори бе успял да си стопли вода на котлона и да се избръсне. Сега крачеше с пъргава стъпка, изправил глава, в блестяща броня и развян от вятъра червен плащ. Сър Роджър го посрещна край палатките на рицарите — смазан, мръсен, вмирисан на дим и пот и покритс кръв. Гласът му бе прегракнал от крещене.
— Моите уважения за тази така безстрашна акция, сър Оуен — каза той.
По-младият мъж направи бърз поклон, но го адресира най-изискано към лейди Кетрин, когато тя се появи сред ликуващата тълпа. „Не бих могъл да направя повече от това“ — промърмори сър Оуен с лък, препасан през гърдите.
Лицето на лейди поруменя. Очите на сър Роджър стрелкаха ту единия, ту другия. Двамата наистина бяха хубава двойка. Забелязах как ръцетена моя господар стискат дръжката на нащърбения и притъпен меч.
— Вървете в палатката си, мадам! — нареди той на жена си.
— Все още имам работа сред ранените, сир.
— Вие сте готова да полагате грижи за всеки друг, но не и за своя съпруг и децата си, нали? -Сър Роджър се опита да се усмихне язвително, но устната му се бе подула при рикошета на една сачма от наочника на неговия шлем. — Вървете в палатката си, казвам!
Сър Оуен изглеждаше шокиран.
— Това не са обноски към благородничка, сир — протестира героят.
— Нима някой от твоите префърцунени дворцови танци е за предпочитане? — изсумтя сър Роджър. — Или пък прошепванията на ушенце, за да се уреди нечия среща?
Лейди Кетрин пребледня като платно. Пое дълбоко дъх, преди да заговори. Мълчанието се спусна като пелена между тях, макар че бяха достатъчно близко, за да се чуват.
— Нека Господ ми е свидетел, че съм оклеветена. — Роклята й се вееше от устрема на нейните крака. Когато влезе в палатката, се чу хлипане.
Сър Оуен гледаше ужасен барона.
— Да не сте си изгубили ума — рече най-сетне. Сър Роджър разкърши масивните си рамене, като че се канеше да вдига някакъв товар.
— Не още. Нека командирите дойдат при мен, когато се измият и нахранят. Може би ще бъде най-разумно, ако вие, сър Оуен, поемете охраната на лагера.
Рицарят отново се поклони. В този жест нямаше нищо оскърбително, но накара всички присъстващи да си спомнят как сър Роджър погазваше етиката. После се оттегли, за да се заеме енергично със задълженията си. Скоро бе поставен часови, а сър Оуен взе със себе си Бранитар за оглед из разрушения лагер на уерсгорците, за да види дали оръжията, останали на по-далечно разстояние от експлозията, можеха да се използват.
Синьоликият — дори и през последните няколко напрегнати дни — не спираше да попълва знанията си по английски. Говореше със запъване, но много откровено, а сър Оуен слушаше. Мимоходом забелязах тона в сумрака на настъпващото поредно здрачаване, но бързах за съвета и не можах да чуя казаното.
Пламна голям огън и в земята бяха забити факли. Английските предводители насядаха около дървената маса, а над главите им непознати съзвездия изпращаха своите блещукащи сигнали към всичко живо наоколо. Чух нощния повей на вятъра в гората. Всички мъже бяха уморени до смърт. Те се люшкаха по пейките, но очите им въобще не се откъсваха от барона.
Сър Роджър се изправи. Изкъпан, облечен в нови, макар и семпли дрехи, със сапфирен пръстен, блестящ надменно на ръката му. Само глухотата на гласа го издаваше и макар че говореше доста енергично, мисълта му витаеше някъде другаде. Хвърлих поглед към палатката, където спяха лейди Кетрин и децата, но мракът я скриваше.
— С Божията помощ ние пак победихме — каза моят господар. — Въпреки всички разрушения, които предизвикахме, пленихме повече оръжия и бойни машини, отколкото са ни нужни. Армията, която се опълчи срещу нас, е разбита и само една-единствена крепост остава на цялата планета!
— Тази игра с хвърлянето на експлозиви е игра за двама. — Сър Брайън почеса наболата бяла четина на брадата си. — Имаме ли кураж да останем тук? В момента след шока уерсгорците ще намерят начин да ни подложат на обстрел.
— Така е — кимна русата глава на сър Роджър.
— По тази причина ние не бива да се маем. Другата причина е, че, меко казано, това място е твърде неудобно за обитаване. По всички сведения замъкът в Дарова е по-голям, по-мощен и по-добре запасен. След като веднъж го завладеем, няма нужда да се страхуваме от артилерийски обстрел. И дори ако наместникът Харуга е изчерпал възможностите си да ни бомбардира тук, можем да бъдем сигурни, че той вече е преглътнал гордостта си и е изпратил космически кораби до други звезди за помощ. Можем да очакваме нападение на уерсгорска армада. — Направи се че не забелязва трепета, който премина през тях и завърши: