Всичко това ми приличаше на жестока касапница, макар и не по-жестока от всичко онова, което империята беше направила по отношение на много други светове. Признавам, не винаги разбирах логиката на тези неща. Несъмнено това, което вършеше сър Роджър, бе обичайна практика на европейците спрямо някоя разбунтувала се провинция или враждебна чужда държава. Но когато за пореден път се върна в лагера и хората му излязоха от корабите, перчещи се с богатата си плячка от скъпоценни камъни и скъп о тъкани платове, сребро и злато, напили се с краден алкохол, разправящи наляво и надясно за „геройствата“ си, отидох при Бранитар:
— Нямам власт над новопристигналите пленници — рекох, — но кажи на своите братя в Гантура, че преди да ги убие, баронът ще трябва да вземе бедната ми глава.
Уерсгорецът ме погледна с любопитство и попита:
— Какво те е грижа за моите сънародници?
— Не знам — отвърнах, — но вие също сте Божии творения. Господ да ми е на помощ.
Случилото се стигна до ушите на господаря. Извика ме в палатката, в която се бе настанил след изнасянето си от павилиона. Видях, че горските поляни са пълни с пленници, които се въртяха наоколо като овце, мънкащи неразбрано нещо и изпаднали в дълбок ужас под дулата на нашите огнестрели. В действителност тяхното присъствие ни служеше като щит. Макар че ниско прелитащите кораби вероятно бяха открили нашето местоположение, достатъчно близко за оптическите увеличители на Харута, сър Роджър бе направил необходимото да уведоми наместника какво се бе случило. Видях също уерсгорски майки, носещи на ръце малките си, плачещи синьокожи дечица, и като че ли нещо ме стискаше за сърцето.
Баронът седеше на столче и оглозгваше говежди бут. Светлини и сенки се процеждаха през листата, нашарвайки на фигури лицето му.
— Какво значи това?! — закрещя. — Нима толкова си се влюбил в тия зурли, че няма да ми позволиш да задържа онези, които пленихме при Гантура?
Изпъчих мършавите си рамене и казах:
— Ако не за друго, помисли как това деяние ще навреди на собствената ти душа.
— Какво? — повдигна гъстите си вежди. — Кога е съществувала забрана да се пускат пленници?
Зяпнах на свой ред от изненада. Сър Роджър се потупа по бедрото и избухна в силен смях.
— Ще задържим неколцина като Бранитар и специалистите, които са ни полезни. Всички останали ще натирим към Дарова. Хиляди и хиляди. Не смяташ ли, че това ще смекчи сърцето на Харуга?
Стоях неподвижен във високата трева под лъчите на слънцето, а наоколо ми се носеха подвиквания, с каквито обикновено говедарите изкарват добитъка. Ето така, нахоквано и подръчквано с копия от нашите войници, безчисленото множество се лашкаше напред-назад, докато най-после се намери на открито и съзря далечния силует на Дарова. Неколцина се измъкнаха боязливо от тълпата. Англичаните се бяха облегнали на своите копия и се хилеха. Един уерсгорец започна да тича. Никой не откри стрелба по него. Още един се откъсна от тълпата. Последва го друг. После цялото това гъмжило се понесе към крепостта. Тази вечер Харуга капитулира.
— Беше доста лесно — каза с насмешка сър Роджър. — Бях го натикал като в миша дупка и се съмнявах, че ще има достатъчно запаси от храна тъй като обсаждането на крепости сигурно е забравено изкуство в тази страна. Така че, първо, аз му показах, че мога да превърна цялата му планета в пустиня, за което би трябвало да отговаря пред висшестоящите даже ако в края на краищата бъдем победени. Второ, аз му предоставих всички тези допълнителни гърла, които трябва да изхрани.
Баронът ме плесна по гърба. Когато ме вдигнаха от земята и ме изтупаха от праха, рече:
— А сега, братко Парвус, когато вече сме господари на този свят, би ли желал да оглавиш неговото първо абатство?
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Естествено, не бих могъл да приема подобно предложение, дори да оставим настрана трудностите, свързани с освещаването на абатството. Надявам се, знам скромното си място в живота. Така или иначе обсъждането на предложението бе лишено от практически смисъл. Трябваше много други неща да направим в името Божие, освен да отслужваме благодарствени литургии.