Уерсгорците атакуваха от космоса, разполагайки своите кораби на пръстен от астероиди. Докато бе на път, сър Роджър реши да изключи изкуствената гравитация на кораба и накара хората си да се упражняват в тези условия. Така че сега, свикнали с безтегловността, нашите стрелци извършиха прочутото нападение, което бе наречено „Битката на метеоритите“. Едноярдовите им стрели пронизваха космическите скафандри на множество уерсгорци, но липсваха изпепеляващите лъчи или магнитните импулси, които да издават позициите на стрелците. Лишен на практика от живата си сила, врагът се изтегли от цялата планетарна система. Адмирал Белджад бе сложил ръка междувременно върху други три слънца, докато уерсгорците се сражаваха с нас, така че те трябваше да се оттеглят доста далеч.
А на Тариксан сър Оуен Монтебеле успя да спечели изцяло благоволението на лейди Кетрин. Той и Бранитар внимателно се изучаваха един друг под претекста на лингвистичните си занимания. В последна сметка и двамата решиха, че са постигнали разбирателство. Оставаше да бъде убедена баронесата.
Двете луни бяха изгрели. Върховете на дърветата изглеждаха като посребрени от техните лъчи; двойни сенки падаха върху тревата, където блещукаха капки роса. Беше дошъл оня час, когато звуците на нощта стават познати и успокоителни. Лейди Кетрин напусна павилиона си, както го правеше често, когато децата заспиваха, а тя оставаше да будува. Загърната в качулата мантия, тя се спусна по една пътечка, която постепенно се превръщаше в улица на новото селище, отмина полузавършените, построени от плет колиби, изглеждащи като блокове от сянка под светлината на луните, и излезе на една ливада, през която течеше ручей. Водата ромолеше по камъните, хвърляйки меки отблясъци. Лейди Кетрин вдъхна с наслаждение топлия, непознат аромат на цветята и си спомни поляните с цъфнали глогини в Англия, където те като деца короноваха Кралицата на пролетта. Спомняше си как седеше на чакълестия бряг на Дувър, току-що омъжена, когато нейният съпруг потегляше на една лятна кампания във франция и махаше-махаше, докато и последният плавателен съд изчезна от хоризонта. Сега тя стоеше на един по-студен бряг, бряг от звезди, и никой не би видял нейната кърпичка, ако реши да я размаха. После сведе глава, но си каза, че няма да плаче.
Струни на арфа зазвънтяха в тъмнината. Накуцвайки, се появи сър Оуен. Беше хвърлил патерицата, макар че все още чувстваше болки. Масивна сребърна верижка заблестя на лунната светлина върху туниката му от черно кадифе и тя го видя да се усмихва.
— Охо — рече той меко, — нимфите и дриадите са излезли навън.
— Не. — Въпреки намерението да прояви сдържаност, лейди Кетрин се зарадва. Неговите шеги и комплименти бяха носили разтуха през толкова много тъжни часове; те бяха връщали спомена за изтънчеността, в която бе отрасла. Размаха протестиращо ръце. Даваше си сметка, че свенливостта й е престорена, но въпреки това не можеше да спре. — Не, добри рицарю, това е неприлично.
— Под такова небе и в такава компания нищо не е неприлично — каза той. — Защото нали непрекъснато ни уверяват, че в рая няма грях.
— Не бива да говорите така! — Болката се върна с удвоена сила. — Ако сме отишли някъде при своите скитания, то това е в ада.
— Където е милейди, там е раят.
— Нима тук някъде има място за палат на Любовта? — пошегува се тя с горчивина.
— Не. — Гласът бе станал неочаквано сериозен. — Наистина никоя палатка или дървена колиба не е място за обитаване на онази, която владее всички сърца. Нито пък тези погранични области са достойно място за вас… или за вашите деца. Вие би трябвало да седите сред рози като Кралица на Любовта и Красотата, а хиляди рицари да чупят копия на турнири във ваша чест и хиляди менестрели42 да възпяват вашите прелести.
— Би било достатъчно отново да видя Англия… — опита се да протестира, но нямаше сили да продължи. Сър Оуен стоеше загледан в потока, където двойната лунна пътека ту се проточваше плавно по повърхността, ту се разпръскваше на хиляди късчета. Най-сетне бръкна под плаща си. Тя видя стоманено острие да проблясва в ръката му и мигновено отскочи настрана. Но рицарят хвана камата за острието и издигайки я с дръжката нагоре като кръст, рече с онзи богат тембър на гласа си, който добре знаеше как да използва: