Нервното напрежение я прекърши. Бе понесла твърде много удари, а между тях бе изпитала твърде много страх и самота. Силите й се бяха изчерпали.
— Какви са условията? — попита.
Бранитар прокара пръст по цялото острие на ножа, поклати глава и го пъхна отново в ножницата. Говореше доста спокойно.
— Първо, трябва да намерите опитен уерсгорски лекар-психолог. Мога да открия някой с помощта на планетарния указател, който се пази в Дарова. Ще го вземете от джайрите под някакъв претекст. Този лекар трябва да работи заедно с някой опитен уерсгорски навигатор, който да му казва какви въпроси да ми бъдат задавани и да направлява молива ми, докато в своя транс рисувам картата. Впоследствие ще ни е необходим и космически пилот. Настоявам също да ни придружават двама стрелци. На Тариксан биха могли да се открият неколцина. Можете да кажете на съюзниците си, че сме ви необходими, за да проучите техническите секрети на противника.
— Какво ще стане, след като имаш вече своята звездна карта?
— Няма да я дам доброволно на вашия съпруг! Предлагам да се качим тайно на един от звездолетите. Там ще има истинско равновесие на силите: вие, хората, не разполагате с оръжията — ние, уерсгорците — със знанието. Ще имаме готовност да унищожим навигационните данни и себе си, в случай че ни предадете. Когато бъдем достатъчно далеч, ще започнем преговори със сър Роджър. Вие самите ще трябва да го убедите с молбите си. Ако той преустанови войната, може да му бъде осигурен транспорт до дома, след което нашата раса ще обещае да остави вашата на спокойствие.
— Ако той не се съгласи? — запита тя глухо. Сър Оуен се наведе и прошепна на френски:
— Тогава вие и вашите деца… и аз… въпреки всичко ще бъдем върнати. Но сър Роджър не трябва да научи това, естествено.
— Не мога да мисля сега. — Тя покри лицето си с ръце. — Боже мили, не знам какво да правя!
— Ако вашите сънародници продължават тази идиотска война — каза Бранитар, — тя ще завърши единствено с тяхната гибел.
Същото повтаряше и сър Оуен — отново и отново, през цялото време, когато той беше единственият на този остров, единственият, с когото можеше да сподели. Тя си спомняше обгорените тела под развалините на крепостта; как малката Матилда бе крещяла от ужас при обсадата на Дарова всеки път, когато снаряд бе разтърсвал стените; спомняше си и за зелените английски гори, където бе ходила на лов със соколи със своя съпруг в първите години на техния брак; мислеше за годините, които той вероятно щеше да прекара в сражения — за кауза, която не разбираше.
Вдигна очи към луните и техните лъчи пробягнаха с хладен блясък по насълзеното й лице. После рече:
— Добре. Съгласна съм.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Не мога да кажа какво накара сър Оуен да стане предател. В душата му се бореха две начала. В нейните най-дълбоки кътчета сигурно винаги е бил затаен споменът как народът на неговата майка бе страдал от народа на баща му. Несъмнено чувствата му бяха отчасти точно такива, каквито изразяваше пред лейди Кетрин: страх от положението, в което се намирахме, неувереност в нашата победа, любов към нея и загриженост за безопасността й. От друга страна, съществуваше и далеч не така благороден мотив, който може би се бе породил от една чисто умозрителна идея, но с времето тя бе придобила своята практическа насоченост. Какво не би могло да се постигне на Земята с няколко уерсгорски оръжия!
Ти, който четеше моята хроника, спомени някоя и друга думичка за горкия сър Оуен Монтебеле.
Каквото и да е ставало вътре в него, външно предателят действаше дръзко и интелигентно. Внимателно следеше поведението на уерсгорците, изпратени да помагат на Бранитар. През седмиците на техния упорит труд, когато онова, което Бранитар не си спомняше, беше извлечено от паметта му, докато спеше, и беше изследвано с математически методи, рицарят тихомълком подготвяше звездолета за път. Постоянно трябваше да повдига духа на своята съучастничка, баронесата.
Нейната готовност често се сменяше от нерешителност, тя плачеше, нападаше го с гневни думи, крещеше му да се маха от очите й.
Веднъж пристигна кораб със заповед част от хората на Тариксан да се заселят на поредната завладяна планета. Донесе и писмо на сър Роджър до жена му. Милордът ми го бе продиктувал, защото неговият правопис не беше особено добър, и аз се заех да поизгладя малко изразите му, та да внуша чрез тях — въпреки суровостта им — някакво чувство за смирение и търпелива любов. Лейди Кетрин незабавно написа отговор, в който признаваше своите деяния, и молеше за прошка. Но сър Оуен предугади това, взе писмото преди корабът отново да потегли на път, изгори го и я убеди да се подчини на техния план. Така беше най-добре за всички — кълнеше се той — дори за нейния съпруг.