— Назад!
— Махни това — рекъл презрително. — Никога няма да го използваш. Никога не си видяла достатъчно звезди от Земята, нито пък би могла да осмислиш видяното. Ако се случи нещо лошо на носа на кораба, аз оставам единствената ви надежда да се върнете у дома.
Милейди погледнала в очите врага на своя съпруг и го застреляла на място. След това затичала към навигационната кула.
Сър Оуен Монтебеле се бил оттеглил в кабината. Не бил в състояние да се противопостави на яростта, с която нападал сър Роджър. Баронът извадил огнестрела си. Оуен грабнал някаква книга и закрил с нея гърдите си.
— Внимавай! — извикал задъхано. — Това е корабният дневник. Там са сведенията за местоположението на Земята. Не са записани никъде другаде.
— Лъжеш! Съществува и мозъкът на Бранитар.
— Въпреки това обаче баронът пъхнал огнестрела обратно в пояса си и пристъпил дръзко напред.
— Съжалявам, че ще оскверня чистата стомана с твоята кръв. Но ти уби брат Парвус и трябва да умреш.
Оуен запазил хладнокръвие. Железният прът, който държал, бил примитивно оръжие. Въпреки това вдигнал ръка и го хвърлил. Ударен през челото, сър Роджър политнал назад. Оуен скочил, грабнал огнестрела от пояса на зашеметения си противник, изплъзвайки се от един немощен удар на меча. Той се дръпнал назад и надал победоносен вик. Сър Роджър тръгнал със залитане срещу него. Оуен се прицелил.
В този момент на вратата се появила лейди Кетрин. От огнестрела й просветнал изстрел. Книгата на тяхното пътуване към дома изчезнала в дим и пепел. Оуен изкрещял от болка. Невъзмутимо милейди отново натиснала спусъка и предателят рухнал на пода. Тогава лейди Кетрин се хвърлила в обятията на съпруга си и заплакала. Сър Роджър започнал да я успокоява. И все пак не съм сигурен кой от двамата е вдъхвал повече сигурност на другия. След малко казал унило:
— Боя се, че лошо се справихме с положението. Сега пътят към дома наистина е изгубен.
— Няма значение — прошепнала тя. — Където си ти, там е и Англия.
ЕПИЛОГ
Звук на фанфари и някакво свистене процепиха въздуха. Командирът на кораба остави печатания текст и натисна бутона за вътрешна свръзка.
— Какво става? — рязко запита той.
— Оня осмокрак управител на замъка най-сетне посрещна господаря си, сър — отговори гласът на социотехника. — Доколкото разбирам, владетелят на планетата е бил на сафари и цялата тази дандания е била необходима, за да го открият. Използва цялата планета като ловен резерват. Както и да е, ето пристига вече. Да отидем да погледаме спектакъла. Задава се стотният антигравитационен самолет. Милостиви Боже! От онези, които вече се приземиха, изскачат конници!
— Несъмнено това е част от церемонията. След минута ще бъдем там. — Командирът хвърли развълнуван поглед върху печатания текст. Бе го прегледал бегло. Как би могъл да води интелигентен разговор с този изключителен владетел, без да стане по някакъв начин дума за събитията, които са се случили тук? Четеше трескаво — страница след страница. Хрониката на Уерсгорския кръстоносен поход беше дълга и бурна. Достатъчно беше да се прочете за неговия завършек — как крал Роджър I бил коронясан от архиепископа на Ню Кентърбъри и как след това царувал щастливо дълги години.
И все пак какво бе станало междувременно? Естествено англичаните така или иначе успели да спечелят битките, които водили. В последна сметка те станали достатъчно силни, за да престанат да се осланят на добрия шанс и на хитростта на своя водач. Но как се е развивало обществото им? Как би могъл да оцелее дори само техният език, да не говорим за институциите им при досега с древните и развити цивилизации? По дяволите, защо е трябвало социотехникът изобщо да превежда писанията на този бърборко, отец Парвус, ако те не съдържат никакви съществени данни?… Я да видим! Ах, да. Един пасаж към края на хрониката привлече погледа на капитана. Той се зачете. „Бях споменал вече, че сър Роджър дьо Турнвил установи феодален строй на новозавладените светове, които съюзниците предадоха под негово управление. Някои по-късни критици на моя благороден господар подхвърлят иронично, че е постъпил така, защото на него не му е бил известен никакъв по-добър модел на управление. Оспорвам подобно твърдение. Както заявих преди това, падането на Уерсгориксан имаше редица прилики с падането на Римската империя и сходните проблеми бяха намерили сходни решения. Неговото преимущество бе в това, че разполагаше с готови решения, ползвайки многовековния земен опит. Наистина всяка планета представляваше отделен случай, който изискваше отделно решение. Въпреки това обаче повечето от тях имаха редица общи същностни черти. Аборигенното население с готовност следваше нашите повеления, гледайки на нас като на освободители. Дори да оставим настрана благодарността, те бяха бедни, невежи създания, чиито собствени цивилизации бяха отдавна унищожени. Те се нуждаеха от ръководство във всяко отношение. Като прегърнаха нашата Вяра, те показаха, че имат души. Това накара духовенството ни да се заемем трескаво с ръкополагане на новопокръстени. Отец Симон намери текстове от Светото писание и от Христовите апостоли в подкрепа на тази практическа необходимост. Освен това, макар че той никога не бе предявявал подобни претенции, създаваше се впечатление, че истинният Господ Бог го е благословил за епископ, изпращайки го така далеч в земите на.неверниците,. След като веднъж това положение бе прието за даденост, от него следваше, че той не бе превишил правата си, поставяйки основите на наша собствена католическа църква. Естествено, докато беше жив, ние винаги внимавахме, когато говорехме за него, наричайки го «тукашния папа» или «малкия папа». Това ни напомняше, че той е просто наместник на истинския свети отец в Рим, който беше безкрайно далеч от нас. Аз смятам за възмутителна небрежността на по-младите поколения по въпроса за сана на духовните лица.