Сър Роджър повика с ръка Червения Джон Хемуърд, чиято испол^нска фигура се запъти с тромава походка към него в една тясна странична кабина.
— Е, господарю — подхвърли той. — Пътуването до Франция излезе малко длъжко.
— Планът беше… променен — отвърна спокойно сър Роджър.
— Изглежда, че там, откъдето идва този кораб, има ценна плячка. С трофейното оръжие бихме могли да екипираме цяла армия, достатъчно голяма не само да завоюва нови земи, но и да удържи и затвърди всички наши завоевания. Освен ако не се изправим пред нови земи за завоюване, за които да не ни стигнат силите, сир.
— Не смятам така. Но ти подготви хората си за тази промяна в плана и успокой всичките им опасения.
— Не ще да е лесно, сир.
— Защо? Казах ти, че плячката ще бъде добра.
— Е, милорд, ако искате да знаете голата истина, ще ви я кажа. Та ето какво. Макар че взехме със себе си повечето жени от Ансби и макар мнозина от тях да са неомъжени и хм… благоразположени, все пак е вярно, нали, че мъжете са двойно повече от тях. Разправят, че французойките били хубави и че подобно на сарацинките невернички нямали нищо против, ако някой ги поощипе тук-там; всъщност казват, че те охотно позволявали това — но ако се съди по тези де, синьоликите, дето им видяхме сметката, ами… техните жени май не са тъй привлекателни.
— Откъде знаеш, че те не държат като затворнички красиви принцеси, които дават мило за драго да видят едно честно английско лице?
— Вярно, милорд. Па може да е тъй.
— Гледай да подготвиш стрелците за бой, когато пристигнем. — Сър Роджър потупа гиганта по рамото и отиде да каже подобни неща и на другите командири. Пред мен той спомена проблема за жените малко по-късно и аз бях ужасен.
— Да бъде благословен Бог, че е лишил уерсгорците от всякаква привлекателност и ги е сътворил различни от нас! — възкликнах аз. — Велика е Неговата промисъл.
— Може да са ощетени от природата — рече баронът. — Но сигурен ли си, че не са от човешкия род?
— Господ знае това, сир — отвърнах аз, след като поразмислих по въпроса. — Те изглеждат като грешка на земните творения. И все пак… ходят на два крака, имат ръце, говорят, притежават силата на разума…
— Това няма особено значение — реши той.
— Напротив, има голямо значение, сир — му рекох. — Защото, виждате ли, ако те имат души, тогава наш неотменен дълг е да ги спечелим за Вярата. Но ако нямат, тогава ще е богохулство да им дадем причастие.
— Оставям на теб да разбереш истината — каза той с безразличие.
Изтичах към кабината на Бранитар, която бе охранявана от двама стражи с копия.
— Какво искаш? — запита той, когато приседнах на пода.
— Имаш ли душа? — пожелах да разбера аз.
— Имам ли… какво?
Аз му обясних какво е душата. Той все още не разбираше.
— Нима наистина смяташ, че твое миниатюрно Аз живее в главата ти? — ме попита.
— О, не! Душата е нематериална. Тя е, която дава живот — е, не точно това, защото и животните са живи. Ами тя е… твоето аз…
— Разбирам. Мозъкът.
— Не, не! Душата е онова нещо, което продължава да живее, след като тялото е мъртво, и тя отива на съд заради делата на човека, докато е бил жив.
— Аха… Вие вярвате значи, че личността оцелява след смъртта. Интересна теория. Ако личността е една метафизична матрица, а не материален субект, което изглежда доста рационално, тогава е теоретично възможно тази матрица да бъде „отпечатана“ върху нещо друго при същата система от взаимовръзки, но материално различно от предишното.
— Спри да бръщолевиш! — нетърпеливо го прекъснах аз. — Ти си по-лош от албигоец14. Кажи ми просто и ясно, имаш ли душа или не?
— Нашите учени изследваха хипотезата за матрица на личността, но доколкото знам, съществуващите данни не позволяват да се направи определено заключение.
— Отново започваш — въздъхнах аз. — Не можеш ли ясно да ми отговориш? Само ми кажи, имаш ли душа, или нямаш?
— Не зная.
— На теб изобщо не може да се разчита — укорих го аз и излязох.
С другите духовници обсъдихме надълго и нашироко въпроса, но като изключим твърдо установения факт, че условно кръщение може да бъде дадено на всички хуманоиди, които желаят да го получат, не бе намерено решение. Това беше проблем от компетентността на Рим, вероятно на църковен събор.
Докато ставаше всичко това, лейди Кетрин бе овладяла сълзите си и се разхождаше надменно напред-назад по един коридор, стремейки се по този начин да се освободи от вътрешното си объркване. В дългата зала, където се хранеха командирите, тя завари сър Оуен, който настройваше арфата си. Той скочи на крака и се поклони:
14
Албигойци — привърженици на религиозна секта във Франция през XII-XIII век, подобна на богомилите. — Бел. прев.