— А сега нека само да видим ръчичката ти, ако обичаш. — И Хюбърт извади от торбичката си една стяга за палци и я постави срещу сините пръсти.
— Хм, да, ще пасне съвсем добре. — Той извади комплект малки ножове. „Летото иде — тананикаше си старецът под нос, — кукувицата закука, кукувицата се ви де…“
Бранитар преглътна с мъка от ужас.
— … Но вие не сте цивилизовани — каза с отслабнал глас. Задавяйки се в хрипове и ръмжене, най-сетне рече: — Добре, ще го направя. Проклети да сте вие, глутница зверове. Когато уерсгорците ви смажат, ще дойде и моят ред!
— Готов съм да почакам — уверих го аз. По лицето на сър Роджър просветна усмивка. После то отново помръкна. Недочуващият стар палач все още пресмяташе нещо над своя инструмент.
— Братко Парвус — рече господарят, — би ли… могъл… да съобщиш новината на Хюбърт. Признавам си, нямам сърце да му го кажа.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Утеших нашия стар приятел с мисълта, че ако Бранитар бъде уловен да ни лъже или откаже честно да ни помага по какъвто и да е начин, ще бъде наказан. Тази мисъл го накара да си тръгне с радостно куцукане, за да приготвя диба. Заръчах на пазача на Бранитар да се погрижи уерсгорецът да види тези приготовления.
Най-после времето за срещата дойде. Тъй като повечето от знатните му спътници бяха заети с изучаването на вражеските оръжия, сър Роджър попълни делегацията си, като взе с нас техните съпруги, облечени в най-представителните си тоалети. С изключение на тях ни придружаваха само неколцина невъоръжени войници със заети от благородниците доспехи.
Докато яздехме през полето към подобната на пергела30 постройка, която една машина на уерсгорците бе издигнала за около час между двата лагера от някаква материя с перлен блясък, сър Роджър рече на жена си:
— Не бих те въвличал в подобна опасност, ако имах избор. Но това е необходимо, защото трябва да ги впечатлим с нашата сила и богатство.
Нейното лице остана каменно, обърнато към гигантските, злокобни колони на приземените кораби:
— Аз ще бъда там в не по-голяма опасност, отколкото са моите деца отзад, в павилиона, ми-лорд.
— Прости ми, за Бога! — изпъшка той. — Сгреших. Не биваше да се занимавам с този кораб, а да изпратя вест на краля. Но нима ще ми натякваш тази грешка, докато сме живи?!
— Благодарение на твоята грешка няма да сме живи дълго — му отвърна тя. Той дръпна юздите на коня.
— Ти се закле при венчавката…
— О, да! Нима не удържам клетвата си? Не съм ти отказвала никога своето покорство. — Бузите й пламнаха. — Но само Господ може да командва чувствата ми.
— Няма да ти досаждам повече — каза той глухо.
Тези думи не достигнаха до слуха ми. Те яздеха далеч пред всички, а вятърът развяваше червените им плащове, перата на баретата му и воала на нейната конична шапчица. Изглеждаха като от картина, изобразяваща съвършения рицар и неговата дама на сърцето. Но аз описах нещата тук по пътя на предположението, съдейки по злата участ, която ни сполетя по-късно.
Бидейки от благородна кръв, лейди Кетрин запази самообладание. Когато пристигнахме на мястото на срещата, деликатните й черти изразяваха само хладно презрение към общия враг. Тя пое ръката на сър Роджър и слезе от коня с грациозността на котка. Той я поведе доста вдървено, със смръщени вежди.
Вътре в обвитата с непозната материя пергела имаше кръгла маса, заобиколена с нещо подобно на тапицирани пейки. Уерсгорските вождове запълниха едната половина. Техните зурлести сини лица изглеждаха неразгадаеми за нас с изключение на очите им, които нервно проблясваха. Те носеха металотъкани туники с бронзови знаци за ранга си. Облечени в коприна и брокат, със златни вериги, щраусови пера, в панталони от щавена кожа до коленете, с плисирани, набухнали ръкави, обули обувки с извити нагоре носове, англичаните изглеждаха като пауни в кокошарник. Забелязах, че чужденците са втрещени. Контрастиращата семплост на моето свещеническо расо ги шокира още повече. Аз скръстих ръце, изправяйки се, и казах на уерсгорски:
— Заради успеха на тези преговори, както и за да скрепим окончателно това примирие, искам да предложа една молитва „Отче наш“.
— Една какво? — попита вражеският предводител. Беше леко пълен, но въпреки това имаше внушителна осанка и енергично лице.
— Тишина, моля! — Бих им обяснил какво значи „молитва“, но в техния отвратителен език не изглеждаше да има такава дума. Бях питал Бранитар за това. — „Отче наш, който си на небето…“ — започнах аз, а останалите англичани коленичиха заедно с мен.
30
Пергела — открито отвсякъде архитектурно съоръжение от стълбове или арки, горните краища на което са свързани чрез дървена или метална конструкция и е обвито от пълзящи растения. — Бел. прев.