В небето прогърмя въздухолет и изчезна от погледа над лагера на уерсгорците. Нашите бойци откриха стрелба по него, малко преди да се изгуби.
Известен брой кораби държахме в резерв. Между тях имаше няколко от най-големите транспортни апарати. Но в този момент се интересувах от това, което ставаше на земята.
Уерсгорците се втурнаха напред, въоръжени с дългоцевни сачмострели и строени в стегнати взводове. Те напредваха в максимално разтегната линия, поддържайки дистанция един от друг. Някои от нашите бойци нададоха радостни възгласи, като видяха това, но аз бях убеден, че това е тяхната обичайна бойна тактика. Когато притежаваш смъртоносни скорострелни оръжия, не е необходимо да атакуваш в плътна маса, а гледаш да използваш такива технически средства, които да неутрализират противниковите огнестрели.
Появиха се специални машини за постигането на тази цел. Несъмнено бяха докарани по въздуха от главната крепост Дарова. От тези, подобни на фургони бойни самоходи, имаше два вида. По-многобройният бе лек и открит, направен от тънки стоманени листове и пренасяше четирима войници с няколко скорострелни оръжия. Бронираните коли се движеха с огромна скорост и маневреност и с четирите си колела наподобяваха водни бръмбари. Видях как профучават с рев със сто мили в час, подскачайки по неравния терен. Стана ми ясно тяхното предназначение: разчитайки на високата си маневреност, която ги превръща в трудно уязвима цел, те трябваше да се доберат до оръдията на противника и да ги обезвредят. Независимо от това обаче в момента тези бронирани коли напредваха бавно, прикривайки пехотата на уерсгорците.
Първата линия на нападението в действителност образуваха тежкоброните. За машини с тяхната мощност те се движеха относително бавно — не по-бързо от конски галоп. Причината за това беше техният размер, сравним със селска къща, и тежестта на стоманената им броня, която беше толкова дебела, че би могла да устои на почти всеки удар с изключение на прякото попадение на снаряд. С оръдия, подаващи се от кулите им, обгърнати в рев и прах, тежкоброните приличаха на дракони. Преброих над двадесет: масивни, непробиваеми, напредващи в разтегната линия с громолящи вериги. Там, където минеха, тревата и пръстта оставаха смазани в твърди като камък коловози.
Казаха ми, че един от нашите стрелци, който се беше научил да си служи с колейното оръдие, изстрелващо експлозивни заряди, напуснал бойната линия и се втурнал към лагера, за да го докара. Самият сър Роджър, въоръжен до зъби, го настигнал с коня си и го съборил на земята със своето копие.
— Стой и не мърдай там, където си! — извикал баронът, като го ръгнал леко. — Какво си намислил?
— Да стрелям, сър — изрекъл на пресекулки войникът. — Нека открием стрелба срещу тях, докато не са прехвърлили защитния вал, и…
— Ако не вярвах, че нашите добри тисови лъкове не могат да се справят с тези поотраснали охлюви, щях да те накарам да заредиш твоето оръдие — казал господарят. — Но така, както са нещата, хващай се отново за пиката.
Тази сцена подейства ободряващо на силно разколебаните копиеносци, които стояха, опрели дръжките на, своите оръжия о земята и очакваха това кошмарно нападение. Сър Роджър не виждаше причина да обяснява, че — с оглед на това, което се беше случило при Стуларакс — не смее да използва свръхмощни експлозиви на толкова малко разстояние, тъй като имаше риск и самите ние да бъдем унищожени. Естествено, той би трябвало да си дава ясно сметка, че уерсгорците разполагат с експлозиви с най-различна мощност. Но кой би могъл да мисли едновременно за всичко?!
В положението, в което се намирахме, водачите на онези движещи се крепости сигурно са били силно озадачени, че не ги обстрелваме, и са се чудели какво държим в резерв. Те разбраха това едва когато най-предната им бойна машина се сгромоляса в една от нашите покрити ями. Още два тежкоброна попаднаха в подобен капан, докато противникът разбере, че това не са някакви естествени препятствия по терена. Сигурно светците ни покровителстваха. В своето невежество ние бяхме изкопали широки и дълбоки ями, които сами по себе си не биха могли да задържат такива мощни машини. Но след изкопаването бяхме поставили грамадни дървени колове, действайки почти по навик, като че очаквахме да набием на тях коне с гигантски размери. Някои от тези колове попаднаха във веригите, опасващи колелата, и скоро тези колела бяха здраво блокирани от задръстилата ги дървена маса.